Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
— Кои са тези хора?
— Ами разни хора, един от които е чичо ми. Подготвят се за Джоко дел Понте, който се провежда всяка година на този ден. Надявах се да пристигнем навреме. — С тези думи той се насочи към вратата на галерията, за да тръгне надолу.
— И какво е това, „Джуки дели Помпей“? — подвикнах след него.
Той се извърна и с дяволите усмивка отвърна:
— Ще видиш.
Тръгнах след брат Гуидо надолу по стълбите на кулата, обаче този път той бе толкова далече пред мен, че не виждах почти нищо друго, освен завихрянето на грубото му кафяво расо при завоя на стълбите и не чувах почти нищо друго, освен лекото трополене на сандалите му в долната галерия. Накрая стигнахме до външната врата, която ни изведе на полето, и едва когато развързвахме жребците си, го видях.
— Виж! — посочих. Точно под трегера на външната врата имаше релефно изображение от бял мрамор, с прясно издялани ъгли. Под силното слънце линиите на длетото чернееха. Представляваше кораб — красив кораб с издути платна и стабилен борд, носещ се по вълните, които бяха предадени толкова добре, че сякаш пред теб се плискаше самото море. — Дали има някакво значение? — зачудих се на глас. — Защото именно каменната кула на твоята врата в „Санта Кроче“ бе причината, която ме накара да видя кулата и в „Пролетта“ — същата, до която сега стоим!
— Просто един кораб — сви рамене брат Гуидо. — Съвсем обикновено изображение по тези места. Пиза е прочута с флотата си. Това е често срещан символ в нашето изкуство и архитектура.
— Ама този релеф тук е съвсем нов! — провикнах се аз. — Ако се приближиш, дори ще усетиш все още неслегналия се прах на мрамора!
Веднъж обслужвах един каменоделец във Флоренция, който покриваше най-скъпите ми рокли със снежнобелия прах на мрамора от Карара. Ако не ми плащаше толкова добре, щях доста да се ядосам. Но миризмата — сладкият, натрапчив мирис на прясно издялан мрамор, ми остана като спомен. И същият този мирис сега проникна в ноздрите ми.
— Не е възможно! — отсече монахът и яхна понито си. — Кулата е завършена преди повече от сто години!
Аз яхнах Пене, но когато поех след брат Гуидо, не можах да се въздържа и се обърнах отново към вратата. И не откъснах очи от каменния кораб на вратата на кулата, докато не се изгуби от поглед. Изображението, фактът, че бе ново, както и морското могъщество на Пиза, което бе потвърдено от моя спътник, ме изпълниха със странно усещане. Последвах го в лек тръс към главната улица на града, където тълпата ставаше все по-голяма и по-шумна, и към момента, когато си спомних къде другаде съм чувала подобни изявления, врявата и натискът на хората станаха твърде силни, за да може той да ме чуе. Три морски градове държави: Пиза, Неапол и Генуа. Това бяха думите, изречени от мен пред Ботичели.
Думите, които можеха да уредят смъртта ми.
Втора глава
Накрая тълпите ни притиснаха толкова силно, че краката ми буквално залепнаха за хълбоците на Пене и конят започна да пърди смрадливо в знак на протест. С не малко удоволствие забелязах, че народът зад задника му се отдалечи значително, за да избегне задушаващата воня. Брат Гуидо свали качулката си, обърна се и изрева в моята посока:
— Върви плътно след мен! Ще отидем при чичо ми! Той ще ни настани добре!
— Къде е той? — провикнах се в отговор.
Отговора не чух, но проследих посоката, която сочеше показалецът му.
Майко Божия!
Бяхме се озовали на огромен площад, пъстър като папагал, със стенописи по всички къщи около нас. Постройките бяха в ярки, зашеметяващи цветове — пилешко жълто, шафранено оранжево. А и самите хора бяха облечени в дори още по-ярки одежди, за да са в тон с града си — воали и панделки, къси туники в биещи се цветове и блестящи сребърни шлемове във военен стил.
Проточих врат, за да видя какво ми сочи брат Гуидо. И високо над целия този човешки хаос зърнах огромна платформа, украсена с панделки и цветя. В средата, на стол, подобен на трон, седеше, красив мъж с наклонена настрани кадифена шапчица и копринена туника. Дългите му крака, обути, както изисква обичаят, в ярък чорапогащник, от коленете надолу се губеха насред същинско море от хрътки, които сновяха около него и лаеха срещу всеки преминаващ, който не им харесваше. Около него се суетеше прислугата му, облечена в дрехи, не по-малко бляскави от неговите, и раздаваше на множеството вино и храна. Но макар че премените събудиха интереса ми на проститутка, жената в мен бе заинтригувана от изражението на този човек. Пурпурното му лице подсказваше за охолен живот, а на неговия фон сините му очи изпъкваха още по-силно. Тези очи вече бях виждала някъде. У брат Гуидо. И, като изключим следите на годините, лицето му също бе като това на брат Гуидо.