Вестителят на бурята
- Автор: Форд Ричард
- Серия: Стийлхейвън #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вестителят на бурята». Краткое содержание книги:
— Просто помолих за кърпа — чу се развеселен глас.
Каира надникна с неохота в стаята и очите ѝ се разшириха от видяното. Върховният абат стоеше гол, тъмните косми по тялото му бяха мокри, а членът му висеше между дебелите бедра.
— Дали някоя от вас ще ми донесе малко вино?
На Каира ѝ трябваше известно време, за да се съвземе дотам, че да изпълни заповедта. Отдалечи се като послушна прислужница и донесе вино на Върховния абат. Нямаше начин Самина да го направи — по-скоро щеше да го набучи на копието си.
Щом Върховният абат се облече, майката игуменка дойде да го смъмри леко за поведението му. Каира очакваше нещо повече, но той беше най-могъщият сред представителите на Арлор.
По-късно, когато абатът и майката игуменка отидоха да вечерят в нейните покои, Каира и Самина получиха малко заслужена почивка. Седяха в мълчание и преглъщаха сушеното месо и хляба. Каира чакаше началото на пороя.
— Какво става тук, по дяволите? — Самина изплю полусдъвкания залък в скута си така яростно, че Каира премести чашата си с вода на безопасно разстояние. — Върховният абат би трябвало да е благочестив мъж. Трябва да го изхвърлят от храма, а не да вечеря с майката игуменка. Как може такъв човек да е начело на нашата религия? — Каира не отговори. — И защо изобщо е тук? Най-вероятно дойде, за да избегне войната, когато трябва да е на бойното поле и предлага свята помощ на бойците. Но не, той се крие зад нашите стени, яде ни от хляба, злоупотребява с…
— Гостоприемството ни?
Самина вдигна вежди.
— Нещо такова. Е, няма да се повтори. Ако само докосне с пръст някое момиче, ще му го отрежа и ще го накарам да го изяде.
— И какво ще постигнеш? Какво ще ни донесе това? Назначени сме да го пазим.
— От какво да го пазим? — тя отхапа от къшея си и заговори с пълна уста. — Тук трябва да се страхува единствено от мен.
— Да, сигурна съм.
Самина се ухили.
По-късно, докато размишляваше над изминалия ден, Каира можеше само да се надява следващият да мине по-бързо. И по-гладко.
Върховният абат си беше легнал и тя се върна да пази пред вратата му. Самина си почиваше — нямаше нужда и двете да бдят над него в собствения си храм. И въпреки че не искаше да си признае, Каира предпочиташе да се заеме с това сама. Обичаше Самина, както всяка от сестрите си, но постоянното ѝ мърморене ѝ лазеше по нервите.
А ако имаше късмет, Върховният абат щеше да приключи скоро с делата си в Стийлхейвън, тогава щяха да му помахат за сбогом и всичко щеше да е пак нормално.
Нормално.
С хуртите на границата им — не, отсам нея, нахлуващи в земите им, изгарящи житото им — едва ли нещо щеше да е нормално известно време. А какво прави тя — Първата щитоноска на Ворена стои и охранява дебел развратен старец. Болеше я от тази мисъл. Трябваше да е на бойното поле, да се бие рамо до рамо със сестрите си срещу ордите на Амон Туга.
Но каквото-такова.
Някой се приближаваше по дългия коридор и Каира застана нащрек, сграбчила щита и копието, с напрегнати мускули, готова да заеме защитна поза. Но видя жрица в бяла роба и се отпусна малко.
Момичето носеше бронзов поднос с кристална гарафа червено вино и купа с грозде. Спря пред Каира, но не вдигна поглед под бялата си качулка.
— Върховният абат поиска вино, сестро. Донесох го.
Никой не беше казал за това на Каира. Тя огледа момичето за миг и се зачуди дали не трябва да опита виното за отрова или поне да попита някоя от по-старшите жрици дали е поръчвано, но вратата зад нея се открехна.
— Виното ми? — надникна Върховният абат. — Да го внесе.
Каира отстъпи встрани, устоявайки на изкушението да погледне към мъжа, когото трябваше да защитава, за да види дали не е пак в цялата си жалка прелест.
Дъщерята на Арлор влезе в стаята и вратата се затръшна след нея.
Каира отново чу приглушения глас на Върховния абат — явно развеселен, но превзет и без никаква топлота. Жрицата му отговори тихо… невинно… наивно.
Върховният абат се засмя и Каира чу писък. Той пак се засмя, после каза нещо по-високо. Този път думите звучаха сурово, с агресивен заповеден тон… като при наказание.
Момичето изпищя.
Това преля чашата. Карира достатъчно бе изпълнявала дълга си, стоейки на стража по заръка на майката игуменка и държейки се уважително. Вече не можеше да търпи.
Тя опря щита и копието до стената, защото можеше да ги употреби и да съжалява, отвори рязко вратата и влезе в стаята, сякаш щеше да се изправи пред враг на бойното поле, а не пред перверзен, садистичен старец.