Ти, който не си за мен

„Какво става с теб“ ли? Браво бе, Луси, страхотен въпрос, няма що! Звучиш така, сякаш си увиснала на оградата и си бъбриш неангажиращо със съседа от другия двор. А не разговаряш с първата си и най-голяма любов, с мъжа, когото не си виждала десет години, но за когото нито за момент не си преставала да мислиш.

Добре де, не мисля само за него.

— Ами, нали знаеш… това-онова… — отвръща той в същия неангажиращ стил. Очите му проблясват, когато се взира в моите, и аз усещам как дълбоко у мен се надига познатата тръпка. Подобно на ледени кубчета, когато започват да се топят. Плуват, разцепват се, намаляват.

— Е, тези твои „това“ и „онова“ очевидно са доста успешни — отбелязвам и посочвам апартамента.

— А, това ли? — свива скромно рамене той. — Просто квартира.

— Аха, ясно — кимвам безгрижно, като че ли наемането на скъпарски апартаменти на последния етаж в Манхатън е нещо, което непрекъснато правя. Когато не съм заета с наемането на сбутана в другия край на града кутийка, разбира се.

Но някъде дълбоко в себе си усещам някаква неувереност. Господи, ама той вече е важен играч, а аз съм си все така разорена в края на месеца!

— Доскоро живеех в Лос Анджелис, но сега вече се местя тук, за да работя — пояснява той.

— Само не ми казвай, че си във филмовия бизнес! — възкликвам, без да се замисля аз, и усещам как бузите ми пламват. — Видях списанията. — И посочвам с пръст към дневната.

— Не, в телевизията — отговаря той с почти извинителен тон. — Аз съм продуцент.

— Брей, ама това е жестоко! — провиквам се аз колкото ми е възможно по-убедително, въпреки че нямам абсолютно никаква представа дали е жестоко или не. Но поне на звучене го бива. Всички искат да работят за телевизията, нали така? Е, с изключение на мен, разбира се. Изобразителното изкуство е моят живот и нищо не е в състояние да го измести.

— Така си е, доста е готино… — кимва, но не довършва той.

Настъпва неловка пауза и за момент ние просто си стоим в коридора и се гледаме. Усещам как пространството между нас се изпълва с напрежение, въпроси и емоции.

— Боже, извинявай! Не съм ти предложил дори питие! — започва да се извинява той, разтривайки слепоочията си.

— О, не се притеснявай — побързвам да го успокоя.

— Опасявам се обаче, че освен газираната минерална вода не мога да ти предложа нищо друго.

„И киноа“ — допълвам наум аз, спомняйки си за пакета зърна в хладилника.

— Хей, какво ще кажеш да излезем да пийнем по едно питие, а? — предлага внезапно той. — Да си наваксаме както подобава!

Втрещявам се. Да излезем на питие ли? Аз и Нейт?

— О, ами… — изфъфлям и свеждам очи. — Не съм много сигурна…

— На ъгъла има едно страхотно местенце! — продължава ентусиазирано той. — Хайде, ела!