Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
Мамка му!
Асансьорът!
Ето откъде идва шумът!
И веднага след като осъзнавам този факт, виждам как лампичката горе примигва.
Обзема ме паника. Хиляди дяволи! Това трябва да е той — клиентът! Връща се!
Скачам рязко. Книгата изпада от скута ми с яко тупване и аз се навеждам да я взема, като същевременно придърпвам надолу полата си и се опитвам да втъкна косата зад ушите си. Искам да изглеждам като истинска професионалистка, а не като човек, който е прекарал последния час в тършуване из чуждо жилище.
Набутвам бързо книгата обратно в кашона и се обръщам. Виждам как вратите на асансьора започват да се отварят. Добре де, не се паникьосвай! Всичко си е наред! Просто се дръж нормално! Ами да, нормално!
Само дето няма нищо дори със зачатъци на нормалност в това да стоиш в скъпарския апартамент на някакъв непознат, докато той се качва с частния си асансьор.
Първо зървам портиера и познатия проблясък на тъмнозелената му униформа. А после зад него се появява фигура. Висока, с костюм и слънчеви очила. Мъжът излиза от асансьора, загледан в пощата в ръцете си. Виждам как портиерът слиза надолу с асансьора, след което връщам погледа си към собственика на тузарското жилище.
— Здравейте! — побързвам да се представя, като се старая да не издавам нервността, която изпитвам. — Аз съм от галерията.
Едва сега осъзнал присъствието ми, той вдига очи от пощата и плъзва очилата върху главата си. И докато го прави, в очите му проблясва изненада. И аз забелязвам, че това са бледосини очи със сиви точици около ирисите.
Сякаш десеттонен камион се стоварва върху главата ми.
О, боже! Не може да бъде!
Сигурно халюцинирам!
Натаниел?
Осма глава
— Луси?
За момент губя ума и дума. Светът пред очите ми се завърта вихрено. И първото, което си казвам, е, че съм допуснала грешка. Това не може да бъде той. Това е сигурно някаква игра на светлината. Така де, на света има милиони хора с бледосини очи с тъмносиви точици около ирисите, нали така?!
Нали така, де?
Но пък този глас не мога да го сбъркам. Това е същият глас, който чух през онзи далечен ден в галерията във Венеция. Това е същият глас, който ме накара да се обърна и да се влюбя от пръв поглед.
— Луси, това наистина ли си ти?
Да, това също е и гласът, който скъса с мен по телефона.
— Здравей, Натаниел.
Исках да звуча спокойно и овладяно, обаче гласът ми излиза малко дървеняшки, като на даскалица. Е, поне казах нещо. При това високо. Което е за предпочитане пред тоталното онемяване, каквото всъщност изпитвам.
Не, вземам си думите назад. Не съм особено убедена, че въобще чувствам нещо. Като че ли цялото ми тяло внезапно се е вцепенило и имам чувството, че просто се рея в пространството — както когато ми вадиха сливиците и анестезиологът ми каза да броя на обратно.
— Ама това наистина си ти! А аз си помислих, че ми се привижда! — Върху лицето му светва усмивка, която набръчква ъгълчетата на очите му.
Това вече е нещо ново. Преди нямаше бръчки. И косата му — сега е доста по-къса и по слепоочията като че ли оплешивява.
— Казах си: „Не, напълно невъзможно!“
Чувам го как говори, виждам го как жестикулира, но сякаш между нас изведнъж се е издигнала невидима бариера, нещо като непробиваем щит. И аз съзерцавам фигурата в сив костюм пред себе си, неспособна да повярвам на очите си.
Изглежда по-различно. По-стар. Няма го коженото яке втора употреба. Няма я и дългата, неуправляема руса коса. Тийнейджърската пухкавина на лицето му е заменена от остри като бръснач скули и доста по-ярко очертана брадичка. Но все пак си е Натаниел. Все така си е Нейт.
И когато тази мисъл пронизва съзнанието ми, сърцето ми претупва. Побързвам да го поставя на мястото му. „Не, няма да туптиш като лудо! Само да си си въобразила нещо!“
— Извинявай, но аз май не те оставям да кажеш нищо! — разсмива се той, оставя пощата си и плъзва пръсти през косата си. — Е, казвай! Как си? Какво става? И какво изобщо правиш тук?
И внезапно осъзнавам, че въпреки скъпия дизайнерски костюм и въпреки излъчването на преуспяващ бизнесмен той е нервен. Е, за него сигурно също е шокиращо да се върне от работа и да ме завари насред апартамента си. Особено след десет години. Същински призрак от миналото.