Царицата на Палмира [Танцът на боговете]

— Той забравя, че вече уби моята майка по този начин, Ашему – прошепна тя, останала без глас от ужас. – Той нищо не желае да разбере!

* * *

Шумотевицата и великолепието на приказния пир, обещан от Абдонай, властваха до късно вечерта из целия оазис, но Зиновия не се появи.

Останала без сили, тя лежеше на постелята си и отказа да се облече и да излезе от палатката. Не отговори и на молбите на Ашему.

— Не може да стоиш така. Трябва да отидеш при баща си. Всички те чакат. Трябва да те видят. Поне за малко. Ти ужасно го обиждаш.

Тя не отстъпи и пред слугите, които Абдонай изпрати, за да я викат настойчиво.

В крайна сметка той дойде лично до палатката, където не можа да влезе, защото дъщеря му упорстваше да стои гола. Той заплашва, крещя страхотии през платното, за да я впечатли. Съвсем искрено обеща още на другия ден да хвърли Ашему на пустинните хиени. Отговори му само тишина. Наложи му се да измисли някакво извинение, за да се появи отново без дъщеря си пред старците от племето и гостите си.

Те се смяха от все сърце, като го слушаха. Всеки знаеше какво може да е настроението на момиче, което току-що е научило, че са му избрали съпруг, който то не желае. Зиновия просто проявяваше характера, който Ваалшамин й беше дал чрез огъня на своята звезда.

Но изведнъж, малко преди да мръкне, Зиновия се нахвърли върху една слугиня, която беше приключила със сервирането на питките и сладкишите. Тя поиска туниката й и шала й за глава, като крещеше грубо на бедното момиче да се съблече.

Ашему се провикна:

— Какво правиш, ама какво правиш?

Без да отговори, Зиновия за секунди се уви в кафявото ленено платно, скри косите си с шала в зелено и черно, каквито носеха слугините. Ашему я сграбчи.

— Къде си тръгнала? Не можеш да се представиш пред баща си в това облекло!

Зиновия я отблъсна грубо.

— Не ме е грижа за баща ми. Много добре знаеш къде отивам.

— Зиновия!

— Остави ме – заповяда Зиновия, изплъзвайки се от ръцете на египтянката. – И не върви след мен или повече никога няма да ме видиш.

Предрешена като слугиня, тя успя да премине незабелязано през празнуващия бивак.

Втурна се тичешком през палмовата гора. Остави зад себе си езерото и скалите, където се беше срещнала с Шаваад преди две нощи, и тръгна по каменистата пътека, която водеше в дъното на цепнатината. Не можеше да направи друго, освен да отиде до белите палатки на елкезаитите и да извика името му:

— Шаваад! Шаваад!

Отделните срички отекнаха в скалите на платото като кучешки лай.

— Шаваад!

Дотичаха деца. После мъже и жени. Всички останаха неподвижни и мълчаливи, на разстояние, без да прекрачват границите на бивака.

Шаваад не беше сред тях. Тя потърси лицето му, правейки още няколко крачки напред, но не посмя да измине двайсетината лакътя, които я разделяха от елкезаитите. Изчака колкото можа. И извика отново:

— Аз съм, Зиновия. Искам да видя Шаваад! Трябва да го видя. Моля ви!

Те се колебаеха. Жените се обърнаха към мъжете. Един от тях пристъпи напред.

— Моят син не е тук, дъще на племето маазин.

— Не е вярно! – възрази Зиновия с насълзени очи. – Не е вярно, тук е. Моля ви, разрешете му да дойде, аз трябва да говоря с него.

Бащата на Шаваад остави тишината да се възцари отново, преди да отговори:

— Той не е тук, тръгна преди слънцето да започне да припича най-силно. Повярвай ми.

Той не лъжеше. На Зиновия й се стори, че ще припадне.

— Тръгна накъде? – едвам промълви тя.

— За там, където ще научи какво е предопределението му на земята и скромно ще го изпълнява. Безполезно е да го чакаш, дъще на Абдонай. И днес и утре. Върни се при своите.