Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

– Какво има вътре?

– Чеизът на Александра. Моят чеиз. Чеизът, който си обещах да подаря един ден на теб.

Долови как гласът на майка й взе да потрепва и въпреки шока, вдигна глава. Мрачните облаци вече се бяха отприщили. Никога не беше виждала майка си да плаче. Според нея Хюрем беше жена от желязо. А може би от камък. Твърда като канара. А ето на, сега плачеше. Мъчеше се да спре сълзите, хапеше устни, притискаше с длан устата си, за да преглътне навътре риданията.

Михримах усети как някой сякаш я стисна за гърлото. Чудеше се какво ли означават тези сълзи. Лицето на майка й издаваше не само горест, не само копнеж, а нещо много повече от това. По него Михримах разбра – плачеше и от радост, и от гордост, и от щастие дори!

„Нима наистина е възможно? – си рече. – Да плаче човек от щастие?“

Но беше убедена в това. В сълзите на майка й се таяха толкова гордост и щастие, колкото и горест, и копнеж, а може би и много повече от тях. Михримах запреглъща, за да развърже възела в гърлото си, но не успя. Само че се почувства по-пораснала. Наистина пораснала.

Две сълзи, търкулнали се по лицето на Хюрем, капнаха върху торбата. Появиха се две мънички мокри петънца. Михримах чу още едно ридание в момента, когато майка й се опитваше да ги изтрие с върха на пръстите с такава нежност, сякаш ги галеше. Седнала на пода, Мерзука плачеше, заровила глава в копринената персийска покривка на дивана.

– Няма ли да отвориш подаръка си?

Плахо взе торбата, развърза въжето и пак вдигна глава към майка си.

– Хайде! – насърчи я Хюрем, като се опитваше да се усмихне. – Те са вече твои.

Михримах обърна торбата. В ръцете й падна счупено парче порцелан. Взе го в дланта си и започна да го разглежда с удивление. Смътно се очертаваше клонче с розови цветчета на върха. Тъй като беше парче, отчупено от нещо по-голямо, рисунката не се виждаше добре. Плюс това беше покрито с някакъв черен слой, като тюл, сякаш някой е искал да прикрие красотата му.

– От чинията на моята майка! – рече Хюрем. – Внимавай, опушено е. Да не си изцапаш ръката.

После се изсипа някаква боядисана дървена дъсчица. Никога не беше виждала нещо подобно. Върху дъската имаше залепена картина, одрана наполовина. Пъстроцветна.

– Иконата! – промълви майка й. – С образа на Дева Мария. Непорочната майка на Месията Исус. Моята закрилница!

Момичето се загледа в жената от картината. Половината от лицето й го нямаше, но личеше, че е красива. От дъската я гледаше с тъга едно черно като зърно от грозде око. На главата й – нещо като корона. Златна, ореол от светлина. Най-отзад личеше още нещо. Заприлича й на човешки крака. Краката на гол човек. Какво беше това в крака му? Гвоздей?

– Великият Исус! – продума Хюрем. Изтри с опакото на дланта сълзите по лицето си и пак се помъчи да се усмихне. – Синът на Отеца, на нашия Отец.

Михримах не знаеше какво да каже. Канеше се да пусне торбата, когато майка й настоя:

– Бръкни вътре!

Направи каквото й се каза и извади парче плат, обгоряло до средата.

– Завесата от моя дом.

Какво? Завеса ли? Почерняла, изгоряла. Изведнъж Михримах проумя всичко. Това бяха останките от някаква дълбока мъка, от някаква голяма тайна. Остатъци от предишния живот на майка й, от който живо се интересуваше, но тя все не й го разказваше.