Зовът на барабана [bg]

— Имплантация — казах тихо. — Когато зиготата се вкоренява в матката. — Когато се оформя връзката между майка и дете. Когато малкото сляпо създание, уникалното единение на яйцеклетка и сперматозоид, се закотвя след опасното пътуване на началото, намира дом за своето съществуване в тялото и започва усилено деленето, извличането на сили от плътта, в която се е закрепило, от връзката, която не принадлежи нито на едната страна, а и на двете. Тази връзка, която не може да бъде прекъсната нито от раждане, нито от смърт.

Тя кимна.

— Беше много странно чувство. Още бях почти заспала, но… ами просто внезапно разбрах, че не съм сама. — Устните ѝ се извиха в лека усмивка при спомена за чудото. — И казах на… на него… — Очите ѝ спряха на моите, все още леко озарени от усмивката. — Казах: „О, това си ти.“ А после пак заспах.

Двете ѝ ръце бяха кръстосани на корема като барикада.

— Мислех си, че е сън. Беше много преди да разбера. Но си го спомням. Не беше сън.

И аз го помнех.

Погледнах надолу и видях под ръцете си не дървения плот на масата, нито сияещото острие, а нежната кожа и съвършеното спящо лице на първото си дете. Фейт, със скосени очи, които така и не се отвориха към светлината на света.

Погледнах към същите тези очи, но вече отворени и изпълнени с разбиране. Видях и това бебе, втората ми дъщеря, жива, розова и сбръчкана, яростна заради мъченията на раждането, така различна от спокойната неподвижност на първата — и великолепна в съвършенството си.

Бяха ми дадени две чудеса, да ги нося под сърцето си, да се родят от тялото ми, да ги държа в ръцете си, отделени от мен и завинаги част от мен. Знаех много добре, че нито смъртта, нито времето, нито разстоянието могат да променят тази връзка, защото аз бях променена от нея, завинаги променена от тази мистериозна връзка.

— Да, разбирам — казах, а после добавих: — Но Бри! — когато мисълта за онова, което би означавало нейното решение, ме връхлетя отново.

Тя ме гледаше свила вежди, с угрижено лице, и със закъснение ми хрумна, че може да приема всичко това като израз на моите собствени съжаления.

Ужасена, че може да си помисли, че не съм я искала или че някога съм пожелавала да я няма, аз пуснах скалпела и посегнах през масата към нея.

— Бри — казах, паникьосана от тази мисъл. — Бриана. Обичам те. Вярваш ли ми, че те обичам?

Тя кимна, без да каже нищо, и протегна ръка към мен. Хванах я като спасително въже, като плацентата, която някога ни свързваше.

Тя затвори очи и за първи път видях блясъка на сълзи по деликатните извивки на миглите ѝ.

— Винаги съм го знаела, мамо — прошепна. Пръстите ѝ се свиха около моите. Видях как другата ѝ ръка се притиска към корема. — От самото начало.