Зовът на барабана [bg]

— Защо, за бога, подлагаш горкия малък Иън на подобно нещо? — крещеше възмутено Бриана. — Не съм чувала такова арогантно, безочливо…

— Горкият малък Иън ли? — засегна се Иън. — Ама тя…

— О, безочлив съм, така ли? — прекъсна я гласът на Джейми. Звучеше едновременно нетърпелив и подразнен, но още не гневен. Вероятно щях да успея да предотвратя мащабен сблъсък. Надникнах през вратата на конюшнята и ги видях един срещу друг, втренчени над голяма купчина полуизсъхнала тор.

— А би ли ми казала какво друго можех да сторя? — попита той. — Нека ти кажа нещо, момиче, обмислил съм всеки ерген на петдесет мили наоколо, преди да се спра на Иън. Няма да те омъжа за някой жесток мъж или за пияница, нито пък за бедняк — нито за някой старец, дето може да ти бъде дядо.

Вдигна ръка във въздуха, сигурен знак, че е ядосан, но прави голямо усилие да се успокои. Сниши леко глас, опитваше се да е убедителен.

— Дори се отказах от Тамас Макдоналд, който има много земя и е добър, на твоите години е, но е много дребен и реших, че няма да искаш да застанеш до него пред олтара. Повярвай ми, Бриана, правя всичко по силите си да те задомя.

Бри обаче не се трогна; косата ѝ се беше разпуснала при изкачването и сега се развяваше около лицето ѝ като пламъци на отмъстителен архангел.

— И какво те кара да мислиш, че искам да се омъжа?

Той зяпна насреща ѝ.

— Да искаш ли? — попита невярващо. — Ама какво значение има дали искаш?

— Голямо! — тропна тя по пода.

— Ето тук грешиш, моме — рече той и се обърна да вземе вилата си. Огледа корема ѝ и кимна. — Ти ще родиш дете, което има нужда от име. Времето ти да избираш отдавна свърши.

Заби вилата в купчината тор и прехвърли от нея в количката, заби отново вилата с плавно и икономично движение, добито с годините опит.

— А Иън е много добър и работи усилено — каза Джейми, без да вдига очи. — Има си земя; ще има и моята след време, а това ще…

— Няма да се омъжа за никого! — Бриана се изпъна в целия си ръст, свила юмруци, и говореше така силно, че разбуди прилепите в ъглите на тавана. Едно тъмно телце се откачи от сенките и излетя към сумрака навън, но никой не му обърна внимание.

— Е, тогава сама си избирай — отсече Джейми. — И ти желая късмет!

— Ти… не… ме… слушаш! — каза Бриана през зъби. — Аз съм избрала вече! И казах, че няма… да се омъжа… за никого! — И за по-ясно тропна отново с крак.

Джейми хвърли вилата на купчината. Изправи се и се обърна към Бриана, като търкаше с юмрук челюстта си.

— Така ли. Май съм чувал и майка ти да казва това… в нощта преди сватбата ни. Не съм я питал дали съжалява, че беше принудена да се омъжи за мен, но се лаская от мисълта, че вероятно не е била съвсем нещастна. Сигурно трябва да идеш да си поговориш с нея, а?

— Не е същото! — сопна се Бриана.

— Не, не е — съгласи се Джейми, като овладяваше гнева си. Слънцето вече беше ниско зад хълмовете и изпълваше конюшнята със златна светлина, в която обаче пак се виждаше червенината по кожата му. Все пак той направи опит да говори разумно.