Сияйни слова

И какво ще си помисли Всемогъщият за тебе?, запита се тя. И за лъжите, които произвеждаш с такава вещина. В края на краищата, честността беше сред божествените черти на Всемогъщия, и всички хора трябваше да вземат пример.

Храмовият комплекс имаше и други сгради, но повечето богомолци посещаваха само главната постройка. В указанията на Мраизе имаше карта, затова Шалан знаеше коя сграда точно търси — близо до дъното, където ардентите лечители се грижеха за болните и обслужваха някои хронични случаи.

— Влизането няма да е лесно — обади се Иятил. — Ардентите пазят поверените им хора и ги държат под ключ отзад, далеч от чужди очи. Няма да посрещнат добре опита за нахлуване.

— Тук се казва, че днес е отлично време да се промъкнем — отговори Шалан. — Че трябва да побързам, та да не пропусна сгодния случай.

— Веднъж месечно всеки може да дойде в храма, да задава въпроси или да види лекар безплатно. Днес ще е натоварено, ще има бъркотия. По-лесно ще е, но това не значи, че ще ти позволят да се мотаеш вътре.

Шалан кимна.

— Ако предпочиташ да го свършиш през нощта — додаде Иятил, — може да убедя Мраизе, че работата може да почака дотогава.

Шалан поклати глава. Нямаше опит в промъкването по тъмно. Така само щеше да се покаже глупачка.

Но как да влязат…

— Носач — извика тя, подаде глава през прозорчето и посочи. — Отнесете ни до онази постройка и ни спуснете. Пратете да потърсят майсторите лечители. Кажете им, че се нуждая от тяхната помощ.

Десетникът, който водеше паршите — нает с парите на Шалан — кимна отривисто. Десетниците бяха странни хора. Този тук не притежаваше паршите; той само работеше за жената, която ги даваше под наем. Тъмнооката Воал би стояла по-ниско от него в обществото, ала в същото време тя му плащаше и затова той се отнасяше към нея като към всеки друг господар.

Паланкинът се спусна и един парш отиде да предаде искането.

— Ще се направиш на болна? — полюбопитства Иятил.

— Нещо такова — отвърна Шалан, когато отвън се чуха стъпки. Тя излезе да посрещне двамата арденти с квадратни бради, които си приказваха, докато паршите ги водеха към нея. Огледаха я, отбелязаха тъмните очи и облеклото, което беше с добра направа, но видимо за тежки условия. Навярно я определиха някъде в горния слой на средните нанове, гражданка, ала не твърде важна.

— Каква грижа имаш, млада жено? — попита единият.

— Сестра ми — отговори Шалан. — Сложила е тази особена маска и отказва да я свали.

Откъм паланкина се чу тихо стенание.

— Дете мое — страдалчески рече водещият ардент. — Инатливите сестри не са работа на ардентите.

— Разбирам, добри ми братко — каза Шалан и вдигна ръце пред себе си. — Но не е просто упорство. Мисля… мисля, че някой Пустоносен се е вселил в нея!

Бутна с крак завесите на паланкина и показа Иятил. При вида на маската ѝ ардентите отстъпиха и престанаха да възразяват. По-младият коленичи и ококорено се взря в Иятил.