Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
— И добре ли беше?
— Мисля, че би трябвало да знаете това, без да задавате въпроса на такъв като мене — отвърна младият Джон с вид, като че ли е преглътнал голям невидим хап, — но щом ми задавате въпроса, съжалявам, че не мога да ви отговоря. Истината е, че той взе въпроса ми за своеволие и рече: „Какво те засяга това?“ Тогава чак разбрах, че проявявам нахалство; нещо, от което се боях преди. Както и да е, след това той ми говорѝ много великодушно наистина.
И двамата замълчаха няколко минути, само младият Джон рече посред мълчанието:
— Не само говорѝ, но и се държа великодушно.
И пак младият Джон наруши мълчанието с въпроса:
— Може ли да запитам, сър, ако не е прекалено от моя страна, докога смятате да седите без ядене и пиене?
— Още не съм почувствувал нужда от нищо — отвърна Кленъм. — Нямам апетит точно сега.
— Още по-голямо основание да хапнете, нещо, сър — настоя младият Джон. — Ако се окаже, че седите тук по цели часове, без да сте се подкрепили с нещо, защото нямате апетит, тогава трябва да хапнете и без апетит. Аз ще пия чай в моята стая. Ако не го сметнете за волност от моя страна, моля, елате да изпиете една чашка чай с мене. Или пък да донеса тук подноса след две минути.
Той почувствува, че младият Джон ще си направи труда да му донесе чая, ако откаже да отиде, и същевременно в желанието си да покаже, че помни и молбата на стария Чивъри, и извинението на младия Джон, Артър стана и прояви готовност да изпие чаша чай в стаята на мистър Джон. Младият Джон му заключи стаята на излизане, плъзна сръчно ключа в джоба му и го поведе към своето жилище.
То беше на най-горния етаж, най-близо до външната врата. Това беше стаята, до която Кленъм беше изтичал в деня, когато забогатялото семейство напусна затвора завинаги и където той я бе вдигнал безчувствена от пода. Той разбра къде отиват още щом кракът му стъпи на стълбата. Стаята беше променена, с нови тапети, пребоядисана и много по-удобно мебелирана; но той си спомни всичко, както го бе видял набързо, когато я вдигна на ръце и отнесе до колата.
Младият Джон го загледа изпитателно, като хапеше нокти.
— Виждам, че си спомняте стаята, мистър Кленъм?
— Добре си спомням всичко, бог да я благослови!
Младият Джон забрави чая и продължи да си хапе ноктите и да гледа посетителя си, докато последният разглеждаше стаята. Най-после тръгна към чайника, поривисто изтърси сума чай в него от една тенекиена кутийка и се отправи към общата кухня, за да налее топла вода.
Стаята говореше така красноречиво на Кленъм при променените обстоятелства на завръщането му в мизерния Маршалси; тя му нашепваше така тъжно за нея и за това, че я е загубил, че щеше мъчно да устои на спомена, дори ако не беше останал сам. Останал сам, той дори не се опита да се сдържа, опря ръка на безчувствената стена с такава нежност, като че ли докосваше нея самата, и прошепна името й. После застана на прозореца и погледна оградата на затвора с острите й шипове и отправи своята благословия през лятната омара към далечната страна, където тя живееше в богатство и успех.
Младият Джон се забави малко и като се върна, стана ясно, че е излизал, защото донесе прясно масло в лист от зеле, няколко тънки резена шунка в друг зелев лист и кошничка с кресон и други салати. Когато всичко бе грижливо наредено на масата, те седнаха да закусят.
Кленъм се постара да почете софрата, но безуспешно. От шунката му се повдигаше, а хлябът се превръщаше на пясък в устата му. Той можа да се насили само да изпие чаша чай.
— Опитайте нещо зелено — каза младият Джон и му подаде кошничката.
Той взе няколко стръка кресон и пак опита, но хлябът се превърна на още по-тежък пясък от преди, а шунката (макар сама по себе си да бе съвсем добра) като че ли пръсна лек мирис на шунка по целия Маршалси.
— Пак опитайте нещо зелено, сър — каза младият Джон и отново подаде кошничката.
Кленъм си представи, че е тъжна, затворена в кафез птичка, на която подават зеленина, за да я развеселят, а Джон така явно бе донесъл кошничката, за да освежи сухите нагорещени плочи и тухли на затвора, че Кленъм рече усмихнато:
— Много мило е от ваша страна да ми пъхнете това между решетките, но днес не мога да преглътна нищо.