Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)

— Никакво впечатление! Сигурност…

… Колкото за това, ще могат да поговорят друг път, но засега стига. Потиснат и уморен, той искаше да си отиде в стаята с разрешението на Джон и да не излиза повече тази вечер. Джон се съгласи и под сянката на стената Кленъм се промъкна до жилището си.

Той още чувствуваше така силно удара, че щом си отиде мръсната старица, която завари да го чака пред вратата, за да му направи леглото по нареждане на мистър Чивъри, „не стария, а младия“, той седна в избелялото кресло и притисна с ръце главата си, като че ли бе зашеметен. Малката Дорит влюбена в него! Това го смая повече от нещастието му, много повече!

Помислете колко невероятно! Той бе свикнал да я нарича свое дете и свое мило дете и да я предразполага към откровеност, като набляга на разликата във възрастта им, и да казва за себе си, че вече остарява. И все пак може би тя не го е считала за стар. Нещо му напомни, че и той не се бе считал за стар, докато реката не отнесе розите му.

Между други писма в куфарчето му бяха и нейните две писма — той ги извади и прочете. В тях като че ли се чуваше нейният сладък глас. Той звучеше в ушите му с нежност, която отговаряше на това, което бе чул. Сега чак той си спомни сподавеното отчаяние в отговора й „Не, не, не!“, който тя му даде онази вечер, в същата тази стая, когато зазоряваше променената й съдба, и в главата му нахлуха и други думи, които си размениха тогава и които му бе съдено да си припомни като затворник в унижение.

Та помислете само колко невероятно!

Но колкото повече мислеше, толкова невероятността взе да отслабва. Същевременно сърцето му си задаваше друг въпрос, който постепенно ставаше по-настоятелен. Дали когато не му се искаше да повярва, че тя обича някой друг, в желанието му да изясни този въпрос, в смътното съзнание, че ще прояви благородство, ако помогне на любовта й към друг, дали във всичко това не се таеше някакво чувство от негова страна, което той се бе старал да сподави още при пораждането му? Не си ли бе казвал в душата, че не бива и да си мисли за някаква възможност тя да го обича, че не бива да се възползува от признателността й, че трябва да помни нещастния си опит като предупреждение и упрек; че трябва да гледа на подобни младежки блянове като нещо мъртво вече за него, както беше мъртва и дъщерята на приятеля му; че трябва постоянно да си повтаря, че това време е вече минало за него, че е вече твърде нерадостен, остарял?

Той я бе целунал, когато я вдигна безчувствена от пода в онзи ден, когато по стар навик я бяха забравили — нещо твърде показателно за отношенията им към нея. Дали точно така би я целунал, ако тя беше в съзнание? Без никаква ли разлика?

Вечерта го завари потънал в тези мисли. Вечерта завари и мистър и мисис Плорниш да чукат на вратата му. Те донесоха една кошничка, пълна с онези избрани артикули от търговския им запас, чиято разпродажба беше така бърза, но заплащането им така бавно. Мисис Плорниш беше развълнувана до сълзи. Мистър Плорниш любезно изръмжа по философски (но не много ясно), че в живота, нали знаете, хората ту се изкачват на върха, ту се сгромолясват долу. И напразно е питането защо се изкачват и защо падат, така си е — и толкова. Чувал да твърдят, че както си се върти земята (а че се върти, не ще съмнение), и най-големите джентълмени трябва да си минат по реда и да постоят с главата надолу, та цялата им коса да се вее наопаки, така да се каже, в пространството. Е, добре тогава. Мистър Плорниш само рече — много добре тогава. Но като му дойде редът, главата на този джентълмен ще се обърне пак нагоре и косата му пак ще се приглади и ще ти е приятно да я гледаш и — много добре тогава!