Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
Изглежда, че липсата на апетит беше заразителна, защото и младият Джон скоро тикна настрани чинията си и започна да свива зелевия лист, в който беше стояла шунката. Като го прегъна на няколко ката, докато листът можа да се побере в дланта му, той започна да го сплесква между двете си ръце, вперил поглед в Кленъм.
— Не знам — проговори най-после той, докато притискаше силно нагънатия лист, — ако смятате, че няма смисъл да се грижите за себе си заради вас самия, дали не заслужава да го сторите заради някой друг?
— Наистина — отвърна Артър и въздъхна усмихнато, — не зная заради кого.
— Мистър Кленъм — рече разпалено Джон. — Изненадан съм, че един джентълмен, който е способен да бъде прям като вас, може да е способен да ми отговори така недостойно. Мистър Кленъм, изненадан съм, че един джентълмен, който сам има сърце, може да има безсърдечността да се отнесе така към моето сърце! Това ме учудва, сър! Истина ви казвам, сър, учудва ме!
Младият Джон бе станал прав, за да подчертае по-силно заключителните си думи, и сега седна отново и започна да нагъва зеления лист върху дясното си коляно, без да свали за миг поглед от Кленъм, когото фиксираше с упрек в очите.
— Аз се бях изцерил от това чувство, сър — каза Джон. — Надвил го бях, защото знаех, че трябва да го надвия, и бях стигнал до решението да не мисля вече за него. И надявам се, че никога вече нямаше да си помисля, ако в този затвор не бяха довели вас, и то в нещастен за мене час днес! (Във възбудата си младият Джон премина към изразителния словоред на майчината си реч.)
— Когато вие за пръв път се явихте пред очите ми, сър, в портиерната, и приличахте повече на пленен анчар, отколкото на подсъдим гражданин, такива смесени чувства се развихриха отново в мене, че първите минути пометоха всички мои решения и ме завлякоха в страшен водовъртеж. Но аз излязох от него. Преборих се и излязох. Дори да ми костваше живота, пак против този водовъртеж се борих с всички сили и излязох от него. Убеждавах себе си, че ако съм бил груб, длъжен съм да се извиня, а това извинение, без да го смятам за унижение, наистина направих. И сега, когато с такова желание исках да покажа, че една мисъл за мене е почти свещена и стои над всички други — сега след всичко при най-малкия ми намек за това, вие ми се изплъзвате и ме подхвърляте отново на терзание. Защото, не бъдете така недостоен, сър — продължи младият Джон, — да отречете, че ми се изплъзвате и ме подхвърляте на терзание.
Поразен от изумление, Артър го гледаше съвсем объркан и рече:
— Какво ви е? Какво означава това, Джон?
Но Джон беше в състоянието, при което за известни хора е просто невъзможно да дадат отговор, затова продължи наслуки:
— Уверявам ви, че нямах — заяви Джон, — не, нямах и никога не бих имал дързостта да си мисля, че всичко не е загубено. Нямах и защо ли пък ще кажа, че нямах, ако бях имал и най-малката надеждица, че би било възможно да бъда ощастливен, особено след разменените думи, дори ако не се бяха издигнали непреодолими прегради! Но нима това е някакво основание да не си спомням, да не си мисля, да няма свещени места и нищо?
— Но какво искате да кажете, за бога! — извика Артър.
— Лесно е да се стъпче всичко това, сър — извика Джон и изля порой от гневни думи, — ако реши човек да поеме вината за такава постъпка. Лесно е да се стъпче, но то си остава. Може би нямаше да може да се стъпче, ако го нямаше. Но не е джентълменско, не е честно и няма оправдание да подхвърлите човека на терзанието, от което той се е борил да се изтръгне като пеперуда. Светът може да се надсмива на един тъмничар, но тъмничарят е мъж — ако не е жена, както е редно в женските затвори.
Колкото и смешна да беше тази несвързана реч, в простодушния и сантиментален характер на младия Джон имаше такава искреност, а зачервеното му лице и възбуденият му тон така ясно показваха, че е засегнат на някое много болно място, че Артър трябваше да е много жесток да не го забележи. Той върна хода на мислите си към първата проява на тази неизвестна обида; междувременно младият Джон беше вече навил зеления лист и сега го наряза на три парчета и го сложи на една чиния като особен деликатес.
— Струва ми се — каза Артър, като проследи разговора до кресона и обратно, — че може би става дума за мис Дорит.
— Може би, сър.
— Не ви разбирам. Дано нямам нещастието отново да ви накарам да мислите, че искам да ви обидя, защото никога не съм имал подобно намерение, но не ви разбирам.