Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
— Сега може да дойдете.
Той стана и последва младия Джон. Като направиха две-три крачки отвъд вътрешната желязна порта, младият Джон се обърна и му рече:
— Трябва ви стая. Приготвих ви.
— От сърце ви благодаря.
Младият Джон се обърна пак и го отведе до старата врата, по старите стълби, в старата стая. Артър протегна ръка. Младият Джон я погледна, после го погледна строго — наду се, задави се и рече:
— Не зная дали мога. Не, виждам, че не мога. Помислих си обаче, че ще ви е приятно да сте в тази стая, и ето ви я.
Когато той си отиде (а той си отиде веднага), удивлението на Кленъм от това странно поведение отстъпи място на чувствата, които празната стая събуди в нараненото му сърце, и на напиращите спомени от единственото добро и благородно същество, което я бе осветило с присъствието си! Той така силно почувствува отсъствието й от стаята, която му се видя пуста без нея, и при промяната в съдбата си изпита такава нужда от нейното вярно, любещо лице, че опря чело о стената да се изплаче, та да му олекне на сърцето, и зарида: О, моя малка Дорит!
Глава XXVІІ
Питомецът на Маршалси
Денят беше слънчев и под лъчите на палещото пладне Маршалси беше необичайно стихнал. Артър Кленъм се отпусна в едно самотно кресло, избледняло като кой да е длъжник в затвора, и се отдаде на мислите си.
В настъпилото неестествено успокоение, което обикновено иде след ужаса от ареста — първата промяна в настроението, която предизвиква затворът, това опасно място на покой, от което толкова хора се подхлъзват по най-различни начини до дъното на позора и унижението, — Кленъм можеше да размишлява върху някои периоди от живота си, като че ли се намираше в друг свят. Разбира се, като се вземе пред вид къде се намираше, какви чувства го бяха водили там, когато беше свободен, и кроткото същество, неделимо от стените и решетките, които го обкръжаваха, и от неуловимите спомени на по-късния му живот, неограничавани от стени и решетки, не беше за чудене, че всичко, до което се докоснеше паметта му, го връщаше отново към малката Дорит. И все пак беше удивително: не фактът сам по себе си, но защото той му отвори очите да види какво благотворно влияние бе имало в живота му това мило същество.
Никой от нас не съзнава ясно на кого или на какво е задължен в това отношение, докато шеметно въртящото се колело на живота не направи някъде засечка и не ни накара да го разберем. То се случва при болест или скръб или когато загубим любимия човек, и тази е най-често ползата от нещастията. Същото се случи и с Кленъм в неговото нещастие и събуди у него силни и нежни чувства.
„Когато се съвзех от тежките си преживявания — мислеше си той — и поставих нещо като цел пред измъчените си очи, кого видях пред себе си да работи безспирно за другиго, без насърчение, без признание, превъзмогвайки безславни пречки, които биха обърнали в бяг цяла армия от признати герои и героини? Едно крехко девойче! Когато се мъчех да превъзмогна нещастната си любов и да бъда великодушен към човека, който излезе по-щастлив от мене, макар че той никога не узна това великодушие, нито ми се отплати с благодарна дума, у кого виждах търпение и себеотрицание, и смирение, и милосърдно разположение — най-благородните прояви на любов? В същото бедно девойче! Ако аз, мъж, с всичките предимства на мъжа, възможности и енергия, бях презрял гласа на сърцето си, който ми шепнеше, че ако баща ми е извършил неправда, мой пръв дълг е да прикрия греха му и да поправя неправдата, чия детска фигурка, с нежни крачета, които ходеха полубоси по влажната земя, със слабички, вечно заети с работа ръчички, с телце, едвам защитено от лошото време, би застанала пред мене да ме засрами? Малката Дорит.“
Така се въртяха мислите му, докато седеше в избелялото кресло. Все около малката Дорит. Докато започна да му се струва, че е получил заслужено наказание за това, че се е отклонявал от нея и все е допускал да се изпречва нещо между него и спомена за добродетелите й.
Вратата се отвори и главата на стария Чивъри се показа малко, без да беше обърната към него.
— Свърших дежурството си мистър Кленъм, и излизам. Имате ли да ми поръчате нещо?
— Много благодаря. Нямам нищо.
— Извинете, че отворих вратата, сър — каза мистър Чивъри. — Но не ме чухте, като почуках.