Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
— Нима сте чукали?!
— Десетина пъти.
Едва сега Кленъм се опомни и забеляза, че затворът се е събудил от обедната дрямка, че обитателите му се разхождат по сенчестия двор и че е вече късен следобед. Той бе размишлявал няколко часа.
— Вещите ви дойдоха — каза мистър Чивъри — и моят син ще ви ги качи тук. Аз щях да ги изпратя по някого, но той пожела да ги донесе сам. Наистина настоя да ги донесе и аз не можех да ги изпратя по другиго. Мистър Кленъм, може ли да ви кажа една дума?
— Моля, влезте — рече Артър, защото главата на мистър Чивъри продължаваше само да се показва много малко от вратата, та мистър Чивъри бе обърнал към него само едното си ухо вместо двете очи. Мистър Чивъри имаше вродена деликатност — истинска учтивост, — макар че по външност си беше тъмничар и съвсем не джентълмен.
— Благодаря, сър — каза мистър Чивъри, без да пристъпи, — няма нужда да влизам. Мистър Кленъм, не обръщайте внимание на сина ми (бъдете така добър), ако го намерите някак мъчен. Моят син не е без сърце и сърцето му си е на място. Ние с майка му знаем къде да го търсим и го намираме както трябва.
С тези тайнствени думи мистър Чивъри отдръпна ухото си и затвори вратата. Не минаха и десетина минути — и синът му го последва.
— Ето куфара ви — рече той на Артър и го сложи внимателно на пода.
— Много мило от ваша страна. Срамувам се, че ви създадох толкоз труд.
Той си отиде, преди да изслуша края, но скоро се върна и каза точно като преди:
— Ето и черното ви куфарче — което той също сложи внимателно на пода.
— Много съм трогнат от това внимание. Надявам се, че сега може да се здрависаме, мистър Джон.
Младият Джон обаче се отдръпна, обхвана дясната си китка с палеца и показалеца на лявата, започна да я върти като отверстие и рече:
— Не знам дали мога. Не, виждам, че не мога!
След това впи строг поглед в затворника, макар че в очите му постепенно трепна нещо като състрадание.
— Защо сте ми сърдит — запита Кленъм, — а същевременно ми услужвате с такава готовност? Трябва да има някакво недоразумение между нас. Ако с нещо съм станал причина, съжалявам.
— Никакво недоразумение, сър — отвърна Джон и продължи да си върти китката напред-назад в твърде тясното отверстие. — Няма никакво недоразумение в чувството, с което ви гледам сега. Ако бях горе-долу от вашата категория, мистър Кленъм — а аз не съм, — и ако над вас не висеше облак — а то виси, — и ако не беше против наредбите на Маршалси — а то е, — чувствата ми са такива, че биха ме накарали най-напред да си го изкарам от вас в един рунд ей тука!
Артър го изгледа учудено, но и малко гневно.
— Е, е, е — рече той. — Тук има някакво недоразумение, не може да бъде.
Той се извърна и с дълбока въздишка седна на избелялото кресло.
Младият Джон го проследи с поглед и след кратко мълчание извика:
— Простете!
— На драго сърце — рече Кленъм и махна с ръка, без да вдигне клюмналата си глава. — Не казвай нищо повече. Не го заслужавам.
— Мебелите, сър — обясни младият Джон с тих и кротък глас, — са мои. Обикновено ги давам под наем за забави, когато наемат стаята без мебелите. Те не са кой знае какви, но са на ваше разположение. Искам да кажа, безплатно. Не бих и помислил да ви ги дам при някакви други условия. На драго сърце ви ги давам безплатно.
Артър вдигна глава да му поблагодари и да каже, че не може да приеме услугата. Джон продължаваше да си върти китката и да се бори с вътрешното си раздвоение.
— Какво недоразумение има между нас? — запита Артър.
— Отказвам да говоря, сър — отвърна младият Джон и изведнъж заговори пак рязко и високо, — няма никакво.
Артър отново го погледна, като се мъчеше напразно да открие някакво обяснение на държанието му. След малко той пак отвърна глава. Веднага след това младият Джон каза извънредно меко:
— Малката кръгла масичка, сър, дето е до лакътя ви, беше, нали знаете чия — няма нужда да споменавам името му, — той умря като голям джентълмен. Аз я откупих от едно лице, на което той я беше дал и което живя тук след него. Но това лице не може да му стъпи и на малкия пръст. Малко хора могат да се сравнят с него.
Артър привлече масичката по-близо и опря ръката си на нея.
— Може би не знаете, сър — каза младият Джон, — че аз му се натрапих един път, когато той беше тук в Лондон. Общо взето, и той сметна посещението ми за натрапено, макар че бе така добър да ме покани да седна и да запита за здравето на баща ми и всичките стари приятели или поне най-скромни познати. Стори ми се много променен и го казах, като се завърнах. Попитах го добре ли е мис Еми…