Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
— Реших да ви причакам тук. На ваше място не бих отишъл в кантората тази сутрин, сър.
— Защо, мистър Ръг?
— Доколкото ми е известно, има пуснати пет заповеди за арест.
— Колкото по-скоро се свърши, толкова по-добре — каза Кленъм. — Нека ме приберат веднага.
— Да, но — каза мистър Ръг и застана между него и вратата — послушайте, послушайте ме, за бога. Те няма много да се забавят да ви приберат, мистър Кленъм, и не се съмнявам в това, но послушайте съвета ми. Почти винаги в подобни случаи някой дребен кредитор излиза на пръв план и вдига голям шум. Сега виждам, че нещо подобно е станало и тук — едно просто нареждане на Кралския съд, — и имам основание да вярвам, че именно за него ще ви задържат. На ваше място не бих желал да бъда задържан по такова нареждане, сър.
— Защо пък не? — запита Кленъм.
— Бих предпочел да бъда арестуван за нещо голямо, сър — каза мистър Ръг. — Да си запазя престижа! Като ваш професионален съветник, бих предпочел да ви арестуват по нареждане на някое от върховните съдилища, ако нямате нищо против да ми направите тази услуга. Така е по-внушително.
— Мистър Ръг — каза в отчаянието си Артър, — единственото ми желание е да се свърши по-скоро. Ще вървя, пък да става, каквото ми е писано.
— Само още една разумна дума, сър! — извика мистър Ръг. — Това е разумното. Другото може да ви е по вкуса, но това е по разум! Ако ви арестуват за дребния дълг, сър, ще отидете в Маршалси, а вие знаете какво представлява Маршалси. Така тясно, така душно! Докато в Кралския затвор…
Мистър Ръг направи широк жест с ръка, да покаже голям простор.
— Бих предпочел да отида в Маршалси — казан Кленъм, — отколкото в другия затвор.
— Наистина ли казвате така, сър? — отвърна мистър Ръг. — Е, това е вече въпрос на вкус и можем да вървим тогава.
Отначало той се почувствува малко засегнат, но после му мина. Те прекосиха двора. Кървящите сърца проявиха по-голям интерес към Артър сега, след разорението му, отколкото кога да е преди. Сега гледаха на него като на свой човек, който е проиграл свободата си. Много от тях излязоха да го видят и лицемерно си казваха един на друг: „Колко е смазан!“ Мисис Плорниш и баща й стояха на стъпалата в техния край на двора, крайно натъжени, и клатеха глави.
Когато дойдоха в кантората, не видяха никой да ги чака. Но един възрастен евреин, спиртосан от ром, дойде по петите им и надникна през стъклото, преди мистър Ръг да бе отворил и едно от ежедневните писма.
— О — каза мистър Ръг, като вдигна очи от писмата. — Здравейте. Влезте. Мистър Кленъм, мисля, че това е господинът, за когото ви споменах.
Господинът обясни, че е дошъл по „една спешна работа“, и показа заповедта за арест.
— Да ви придружа ли, мистър Кленъм? — учтиво запита мистър Ръг и потри ръце.
— Бих предпочел да отида сам, благодаря ви. Бъдете така добър да ми изпратите дрехите.
Мистър Ръг отговори ведро, че ще изпълни поръчката, и се ръкува с него. Тогава той и придружителят му слязоха долу, взеха първото срещнато превозно средство и поеха към старите порти.
— Най-малко съм си мислил — си каза Кленъм, — че някога ще вляза тук по този начин!
Мистър Чивъри беше дежурен и младият Джон беше в портиерната — или току-що свършил дежурството си, или в очакване да го поеме. Като видяха кой е затворникът, двамата останаха изненадани повече, отколкото можеше да се очаква от тъмничари. Старият Чивъри се здрависа с него някак стеснително и рече:
— Не си спомням, сър, някога да съм бил по-малко радостен да ви видя.
По-младият мистър Чивъри, по-сдържан, не се и здрависа с него; той остана да го гледа с такова нерешително изражение, че дори Кленъм можа да го забележи въпреки мъката си. Изведнъж младият Джон изчезна в затвора.
Мистър Кленъм познаваше добре реда на това място и знаеше, че трябва да остане известно време в портиерната, та седна в един ъгъл, извади някакви писма от джоба си и се престори, че ги чете. Те не бяха така погълнали вниманието му, че да не забележи как старият Чивъри бдеше да не влизат затворници в портиерната; как правеше знаци с ключовете си на едни да не влизат, как мушкаше с лакътя си други да излязат и как се стараеше, доколкото му бе възможно, да облекчи страданието му.
Артър седеше, забил поглед в земята, потънал в спомени за миналото и размисъл за настоящето, без да се спира ни на едното, ни на другото, когато усети, че го бутат по рамото. Беше младият Джон, който рече: