Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
— Сър — рече младият Джон, — нима ще бъдете така вероломен да отречете, че не знаете, и то от дълго време, какви чувства храня към мис Дорит, не смея да ги нарека любов, но обожание и самопожертвование?
— Наистина, Джон, такова вероломство няма да извърша; защо ме подозирате в това, просто недоумявам. Майка ви, мисис Чивъри, казвала ли ви е, че аз ходих при нея веднаж?
— Не, сър — отвърна отсечено Джон. — Не мога да си представя защо сте ходили.
— Ще ви кажа. Исках да осигуря щастието на мис Дорит и ако можех да предположа, че мис Дорит отговаря на чувствата ви…
Бедният Джон почервеня до върха на ушите си.
— Мис Дорит никога не ги е споделяла, сър. Искам да бъда честен и искрен, доколкото е възможно за един нищожен човек като мене, и не искам и за миг да претендирам, че някога ги е споделяла или че ме е насърчила да вярвам такова нещо. Та кой здрав разум би могъл да очаква подобно нещо! Тя винаги е стояла много високо над мене във всяко отношение и по всяко време. Както — прибави Джон, — както и благородното й семейство.
Кавалерските му чувства към всичко, което се отнасяше до нея, го правеха така внушителен въпреки дребния му ръст, твърде тънките му крака, рядката му коса и поетическия му темперамент, че сам Голиат да седеше на мястото му, не би събудил по-голямо уважение у Артър.
— Ти говориш по мъжки, Джон! — каза той с искрено възхищение.
— Ех, сър — отвърна Джон и прокара ръка през очите си, — да бяхте постъпили и вие така.
Това рязко и неочаквано възражение накара Артър пак да го погледне учудено.
— Във всеки случай — каза Джон и протегна ръка над подноса, — ако забележката ми е твърде силна, оттеглям я! Но защо не, защо не? Когато ви казвам, мистър Кленъм, пазете се заради някой друг, защо не сте откровен с мене, макар да съм прост тъмничар? Защо ви приготвих стаята, която знаех, че ще ви е най-приятна? Защо ви занесох нещата горе? Не че ми се видяха тежки; не го казвам заради това; съвсем не. Защо се държах така с вас цялата сутрин? Заради вашите собствени достойнства ли? Не. Те са много големи — не се съмнявам в това, — но не го сторих заради тях. Достойнствата на друго лице имат тежест пред мене, и то много по-голяма тежест. Тогава защо не говорите свободно?
— Без преструвки, Джон — каза Кленъм, — вие сте такъв добряк и аз така ценя характера ви, че ако не съм проявил достатъчно съзнание, че вие ми правите всички тези услуги само защото съм доверен приятел на мис Дорит — то признавам, че съм сгрешил, и моля да ми простите.
— О! Защо не — отвърна отново презрително Джон, — защо не говорите открито!
— Заявявам ви — отвърна Артър, — че не ви разбирам. Погледнете ме. Помислете си за всичките неприятности, които съм имал. Мислите ли, че съзнателно бих прибавил към всичко друго, в което се упреквам, и вероломство, и неблагодарност към вас? Не ви разбирам.
Недоверието, изписано на Джоновото лице, се замени със съмнение. Той стана, отиде до прозореца, направи знак на Артър да дойде при него и го загледа замислено.
— Мистър Кленъм, наистина ли казвате, че не знаете?
— Какво да зная, Джон?
— Господи! — рече младият Джон и се обърна към зъбците на стената. — Още пита какво?
Кленъм погледна първо зъбците, после Джон, после пак зъбците и пак Джон.
— Пита какво? И не само това — извика младият Джон и го изгледа в печално недоумение, — но изглежда, че наистина не знае! Виждате ли този прозорец, сър?
— Виждам го, разбира се.
— А виждате ли тази стая?
— Разбира се, виждам я.
— Онази стена отсреща и онзи двор там долу? Всички те са били свидетели ден след ден, нощ след нощ и от седмица на седмица, от месец на месец. Колко пъти съм виждал мис Дорит тук, без тя да ме вижда!
— Свидетели на какво? — запита Кленъм.
— На любовта на мис Дорит.
— Към кого?
— Към вас — рече Джон и го докосна по гърдите с опаката страна на ръката си, после отстъпи назад до стола си, седна на него с пребледняло лице, улови се за ръчките му и заклати глава към Кленъм.
Ако вместо това леко докосване той бе нанесъл силен удар на Кленъм, ефектът нямаше да бъде по-поразяващ. Той стоеше смаян, с вперени в Джон очи, а устните му се движеха, като че ли от време на време учленяваха думата „мене!“, без да я изрекат. Ръцете му се отпуснаха и целият му вид напомняше човек, току-що събуден от сън и слисан от някакво съобщение, което не може да проумее.