Съдбовният кораб [bg]

Тялото му трептеше от изтощение. Думите ѝ почти имаха смисъл. Но той нямаше мисли, които да ѝ предложи, единствено любезност.

— Мисля, че се нуждаеш от сън. Знам, че за мен е така. Нямам легло, което да ти предложа, но мога да ти намеря едно-две чисти одеяла.

Не можеше да види очите ѝ, но пак почувства как се взира в неговите. Попита го почти отчаяно:

— Нищо ли няма за теб тук? Когато ме погледнеш, няма ли искра? Някакво чувство за връзка, някакво ехо на пропусната възможност? Някакъв копнеж за непреброден път?

Той почти се засмя на извъртените ѝ думи. Какъв отговор се надяваше да изкопчи от него?

— Точно сега единственото ми съжаление е за едно неизползвано легло — уморено предложи той.

Веднъж в манастира, по време на гръмотевична буря се беше подслонил в една дървена колиба. Докато наблюдаваше бурята, стиснал мократа дървена рамка на вратата, една светкавица беше ударила дърво наблизо. Докато зарядът разцепваше дъба, през него беше преминало усещане за сила и го беше оставило проснат на земята сред падащия дъжд. Подобно чувство го беше поразило и сега. Жената потрепна сякаш я беше ударил. За момент далечните пламъци на кладите скочиха в очите ѝ.

— Неизползвано легло и неомъжена жена. Леглото е твое по право, но жената, макар вероятно с времето да дойде при теб, не ти принадлежи напълно. Детето обаче е твое, защото то принадлежи не на онзи, който го прави, а на онзи, който го приеме.

Навсякъде около него танцуваха значения, като пръскащия дъжд, който започна да вали. С него беше примесена и лека градушка, която отскачаше от палубата и рамената на Уинтроу.