Съдбовният кораб [bg]

Това обаче беше миналото. Вивачия вече не беше нейният кораб. И двете го бяха признали. Какво оставаше да ѝ каже, освен довиждане?

Алтея се пусна от Мотли и се закатери мъчно през лодката, за да седне до Брашън.

— Дай ми едно весло.

Той мълчаливо ѝ подаде едното и заедно двамата загребаха към Парагон. Соркор беше прав да ги предупреди. Течението беше измамно и на Алтея ѝ коства всяка частица от оставащата ѝ енергия, за да поддържа малката лодка в правилния курс. Брашън очевидно се чувстваше също толкова изтощен, защото не продума и дума през целия обратен път. Сънен Клеф хвана въжето им, а Симой ги приветства навъсено на борда. Брашън предаде предупреждението на Соркор относно течението по време на смяната на прилива и му каза да постави двама мъже на вахта и да поспи.

— Отиваме на север — незабавно прецени Парагон.

— Най-вероятно — уморено потвърди Брашън. — Ще придружаваме морски змии. Последното нещо, което някога съм очаквал да правя. Но пък малко от нещата напоследък се случиха както очаквах.

Парагон избухна:

— Нищо ли няма да кажеш за дракона? Първият ти поглед отблизо на дракон и не казваш нищо за нея?

Бавна усмивка се разля по лицето на Брашън. Както често правеше, осъзна Алтея, той хвана парапета, докато говореше с кораба. Говореше пламенно.

— Корабе, тя е неописуема. Както един жив кораб е неописуем и то основно поради същата причина.

Сърцето на Алтея се изпълни с гордост. Колкото и да беше изморен, Брашън беше достатъчно разумен, че да признае връзката между дракона и живия кораб, но предпазливо не каза нищо, което да накара Парагон да почувства по-остро загубата на истинската си форма.

— А ти, Алтея?

Не Кенит. Не Кенит. Парагон. Парагон, на който си беше играла като дете, Парагон, който я бе отвел толкова далеч и беше изтърпял толкова много в името на безумното ѝ дирене. Тя намери думи за този Парагон.

— Тя е невероятно красива… люспите ѝ са като проблясващи скъпоценности, очите — като пълна луна, отразена в морето. И все пак, за да съм напълно честна, арогантността ѝ беше нетърпима. Спокойното ѝ предположение, че животите ни ѝ принадлежат, за да се разпорежда с тях, беше трудно за възприемане.

Парагон се засмя.

— Постъпваш мъдро, като приучаваш речта си на ласкавост, защото кралици като Тинтаглия се хранят от хвалебствия така, както от месо. Що се отнася до арогантността ѝ, време е хората да си спомнят какво е да получават подобни заповеди, освен да ги раздават.

Брашън почти се засмя.

— Това е справедливо, корабе. Това е справедливо. Дръж под око котвата си тази вечер, става ли?

— Разбира се. Лека нощ.

Имаше ли нотка ирония в това пожелание? Алтея хвърли поглед назад към него. Той я наблюдаваше с бледосините си очи. Намигна ѝ. Беше типично за Парагон да направи и да каже подобно нещо, каза си тя. Той не беше Кенит. Тя вдигна вежди, щом откри, че всичките ѝ принадлежности бяха струпани в един ъгъл в каютата на Брашън.