![Съдбовният кораб [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/7/0/sdbovniyat-korab-bg-download.jpg)
Съдбовният кораб [bg]
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Сага за живите кораби #3
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: „Ем Би Джи Тойс“
- ISBN: 978-954-2989-84-4
- Переводчик: Катрин Якимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Съдбовният кораб [bg]». Краткое содержание книги:
Жената беше странна. Дори не беше красива, макар Ета да признаваше, че беше очарователна по един мистериозен начин. Змийско изгаряне беше обезобразило лицето ѝ и беше оставило косата ѝ да виси на неравномерни кичури. Слаб блясък на мъх върху черепа ѝ показваше, че все някога щеше да израсте наново, но засега несъмнено не беше красавица. И все пак Уинтроу ѝ беше хвърлял коси погледи цяла вечер. В разгара на вземането на най-важните решения в живота му, тя пак беше имала способността да го разсейва. Никой не беше казал коя е или защо беше включена в разговорите.
Ета беше лежала на леглото на Кенит, положила глава върху възглавничките, които миришеха на лавандула, сгушила се сред одеялата му. Не можеше да спи. Колкото повече се потапяше сред нещата му, толкова по-изолирана се чувстваше. Беше почти облекчаващо да размишлява над Янтар. Не че за нея имаше значение, но да, имаше. Как можеше Уинтроу да отдава вниманието си на жена в момент като този? Не осъзнаваше ли важността на задачите, които Кенит му беше оставил?
Дори по-обезпокоително от начина, по който Уинтроу бе гледал Янтар, беше било нейното искрено очарование от него. Жената го беше изучавала с особените си очи. Не беше откритата похот, която русата варварка беше демонстрирала цяла вечер. Янтар беше наблюдавала Уинтроу както котка наблюдава птичка. Или както майка наблюдава детето си.
Не беше попитала дали може да отиде с тях на Вивачия. Просто беше чакала в лодката.
— Трябва да говоря с Уинтроу Вестрит. Насаме. — Без извинение, без обяснение. А Уинтроу, предвид цялото му очевидно изтощение, беше кимнал любезно на искането ѝ.
Та защо я притесняваше? С един мъртъв мъж, толкова ли бързо търсеше друг? Тя нямаше права над Уинтроу. Нямаше права над никого. Но беше разчитала на него, осъзна смутено. В полуизтъканите ѝ мечти за детето на Кенит Уинтроу винаги го учеше да чете и пише, Уинтроу беше до него, за да уравновесява равнодушието на Кенит и нейната собствена несигурност. Тази вечер Уинтроу я беше именувал кралица и никой не беше посмял да го оспори. Но това не означаваше, че ще остане до нея. Тази вечер го беше погледнала жена и Ета знаеше, че той може просто да я напусне, за да създаде свой собствен живот.
Ета прокарваше гребен през тъмната си коса. Зърна образа си в огледалото на Кенит и внезапно се зачуди: защо? Защо да си прави труда да реши косата си, защо да си прави труда да спи или да диша? Главата ѝ затуптя от болка заради мислите ѝ. Защо да си прави труда да мисли? Тя отново отпусна глава в ръцете си. Не ѝ бяха останали сълзи. Очите ѝ бяха пълни с пясък, гърлото ѝ дращеше грубо в скръбта ѝ, но не ѝ донасяше никаква утеха. Нито сълзи, нито крясъци можеха да облекчат тази болка. Кенит беше мъртъв. Агонията я проряза отново.
Но детето му не е.
Мисълта я застигна ясно, сякаш самият Кенит беше прошепнал думите. Тя изправи рамене и пое дъх. Щеше да направи един кръг на палубата, за да се успокои. После щеше да легне и поне да си почине. Утре щеше да се нуждае от съобразителността си, за да следи за интересите на Пиратските острови. Кенит щеше да го очаква от нея.
— Съжалявам. Ще трябва да говориш с мен тук. Понастоящем нямам стая, която да нарека своя.
— Няма значение къде ще говорим, а само да го направим. — Янтар го изучаваше сякаш беше необичайна книга. — А и понякога публичното е много по-уединено, отколкото уединеното би могло да бъде.
— Моля? — Жената имаше оплетен и сложен начин на изразяване. Уинтроу имаше усещането, че трябва да внимава какво ѝ казва и дори още повече какво тя казва на него. — Много съм изморен — извини се той.
— Всички сме изморени. Твърде много се случи за един ден. Кой би повярвал, че толкова много нишки могат да се съберат на едно място? Но понякога така се случва. А краят на нишката трябва да мине много пъти през плетеницата, преди всичко да се разплете. — Тя му се усмихна. Стояха в мрака на задната палуба. Единствената светлина идваше от далечните клади на плажа. Той не можеше да види чертите ѝ напълно, само менящи се участъци от лицето ѝ. Но знаеше, че се усмихва, докато си играеше с ръкавиците си.
— Съжалявам. Искаше да говориш с мен? — Надяваше се, че ще мине по същество.
— Така е. За да ти кажа онова, което ти ми каза три пъти. Съжалявам. Извинявам се, Уинтроу Вестрит. Не знам как те изпуснах. Търсих те в рамките на повече от две години и половина. Трябва да сме вървели по едни и същи улици в Бингтаун. За известно време можех да те усетя толкова близо, а после изчезна. Вместо това открих леля ти. По-късно намерих сестра ти. Но някак те изпуснах. А ти беше онзи, когото бях предопределена да намеря. И сега стоя близо до теб и го знам без всякакво съмнение. — Тя ненадейно въздъхна и всякакви загадки и лекомисленост изчезнаха от думите ѝ, след като поклати глава и призна: — Не знам дали сторих каквото ми беше отредено. Не знам дали си изпълнил ролята си или само си я започнал. Толкова се изморих да не знам, Уинтроу Вестрит. Толкова се изморих да предполагам и да се надявам, и да давам всичко от себе си. Поне веднъж бих искала да знам, че съм постъпила правилно.