Съдбовният кораб [bg]

— Отново ще облека черната — каза, но сега в гласа ѝ имаше единствено тъга; никакъв гняв или горчилка. С въздишка, тя се обърна обратно към огледалото. Малта откри черната рокля и отърси изчистените ѝ линии. Ета я носеше, за да оплаче Кенит, както носеше и малката му миниатюра, завързана около китката ѝ, като единствено бижу заедно с обиците, които ѝ беше подарил. Явно не осъзнаваше, че трагичната непринуденост на облеклото и държанието ѝ беше запленила драматичния интерес на всеки поет в Джамаилия.

Седеше пред огледалото, но гледаше надолу към ръцете си, докато Майка сресваше лъскавата ѝ черна коса и я вдигаше и прикрепяше с фиби със скъпоценни камъни. Ета щеше да протестира срещу подобна украса от всеки друг, но докато го правеше, Майка тананикаше лека, успокояваща мелодийка. Когато приключи, тъмната коса на Ета беше нощно небе за двайсетина искрящи звезди. После Майка взе едно шише с благоухания и напръска шията и китките ѝ.

— Лавандула — тихо каза Ета. Гласът ѝ се пречупи. — Кенит винаги е харесвал това ухание. — Тя внезапно сведе глава в ръцете си. Майка хвърли поглед към Малта. Щом възрастната жена се отдръпна към отсрещната страна на стаята и се зае да окача наново дрехите, Малта смирено ѝ помогна.

Когато вдигна глава, по лицето на Ета нямаше следи от сълзи. Изглеждаше изтощена, но все пак успя да се усмихне.

— Предполагам, че трябва да се облека — предаде се тя. — Предполагам, че тази вечер трябва отново да бъда кралицата.

— Уинтроу и Рейн ще ни чакат — съгласи се Малта.

— Понякога — довери Ета, докато Малта закопчаваше редицата дребни копченца нагоре по гърба ѝ, — когато съм най-обезкуражена, ако отделя момент за себе си, кълна се, че мога да го чуя как ми говори. Казва ми да бъда силна в името на детето, което нося.

Майка изломоти кротко съгласие, докато донасяше чорапите и пантофките на Ета.

Ета продължи да говори тихо, почти унесено.

— Вечер, точно преди да заспя, често чувам гласа му. Той ми говори — любовни думи, поезия, добър съвет и насърчение. Кълна се, че това е единственото, което ми помага да не полудея. Чувствам, че някак най-добрата част от Кенит е все още с мен. Че винаги ще бъде с мен.

— Сигурна съм, че е — с лекота отвърна Малта. Наум се зачуди дали и тя беше толкова сляпа за недостатъците на Рейн. Образът на Кенит, който Ета си спомняше, не съвпадаше с този от спомените на Малта. Беше почувствала единствено тръпка на облекчение, когато беше видяла увития в платно труп на Кенит да напуска палубата на Вивачия, за да се плъзне под солената вода.

Ета се изправи. Черната коприна зашумоля около нея. Бременността още не ѝ личеше, но всички знаеха за нея. Кралицата носеше наследника на крал Кенит. Никой не подлагаше на съмнение правото ѝ да властва на негово място, както и никой не подлагаше на съмнение привидната младост на мъжа, който командваше флотата му. По пиратска традиция Уинтроу беше наследил позицията на Кенит чрез вот на капитаните му. Малта беше чула, че бил единодушен.