Съдбовният кораб [bg]

За момент той просто се взираше в нея безмълвно. После раменете му се увесиха победено. Върна се до леглото и седна на ръба. Навън дъждът се върна с внезапен порой. Той трополеше по стената и проникваше през счупения прозорец. Утре трябваше да го оправят. Може би утре всичко можеше да се оправи. Да погребат пират. Да се сбогуват с жив кораб. Да оставят всичко зад гърба си.

Докато изуваше ботушите си, Брашън отбеляза мрачно:

— Може би не ми е останала гордост. Ако всичко, което ми предлагаш тази последна нощ, е да спиш до мен, ще го приема. — Започна да разкопчава ризата си. Не искаше да я погледне.

— Не говориш смислено — оплака се тя. Трябваше да е изморен поне колкото нея. — Нека просто да спим. Днес ни се случи твърде много, че който и да е от нас да се справи с него както трябва. Утре ще е по-добре, а утре вечер — още по-добре. — Надяваше се да е така.

Той ѝ отправи изключително наранен поглед. Тъмните му очи никога не бяха изглеждали толкова уязвими. Ръцете му бяха замръзнали върху ризата.

— Брашън. Моля те. — Тя побутна ръцете му настрани и сама разкопча последните три копчета. После се помести, като зае частта от леглото до стената, макар да не ѝ се нравеше да бъде притисната. Придърпа рамото му назад, за да легне до нея. Той се опита да се извърне от нея, но тя го бутна по гръб и положи глава върху рамото му, за да го задържи легнал. — Сега заспивай — изръмжа му.

Брашън мълчеше. Алтея можеше да усети как се взира в тъмния таван. Тя затвори очи. Той миришеше добре. Изведнъж всичко беше спокойно и познато и беше хубаво да е тук. Силното му тяло стоеше между нея и останалия свят. Можеше да се отпусне. Въздъхна дълбоко и положи ръка върху гърдите му.

Тогава той се извъртя към нея и я обви с ръка. Всичките ѝ опасения се надигнаха отново. Това беше глупаво. Това беше Брашън. Тя се принуди да го целуне, като си каза: „Това ми принадлежи, това е Брашън.“ Той я придърпа по-близо и я целуна по-дълбоко. Но тежестта на ръката му върху нея и звукът на дишането му внезапно ѝ дойдоха в повече. Той беше по-едър и по-силен от нея. Ако поискаше, можеше да я принуди, можеше да я притисне. Отново щеше да е приклещена. Тя постави ръката си на гърдите му и леко се отблъсна от него.

— Толкова съм изморена, любов моя.

Брашън стоеше изключително неподвижен. После каза тихо:

— Любов моя. — Той бавно се изтърколи по гръб. Тя леко се отдръпна от него. Той не помръдваше, а тя се взираше в тъмнината. Затвори очи, но сънят не идваше. Можеше да почувства щетите, които причиняваше тайната ѝ. С всеки отминаващ момент неразбирателството се разрастваше все повече и повече. Една нощ, каза си тя. Нуждая се само от една нощ. Утре ще е по-добре. Ще гледам как Кенит се спуска през борда и ще знам, че си е отишъл завинаги. Да иска една нощ от него, извини се тя, не беше твърде много.

Не се получи. Можеше да усети как болката се излъчва от Брашън като топлина. С въздишка, тя леко се извърна от него. Утре щеше да поправи нещата между тях. Можеше да преодолее това, знаеше, че може.