Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Така образът на стена изчезна — бързо се разпадна и се стече в дланта ѝ. Надяваше се никой да не гледа натам точно сега. Ако пък някой гледаше, навярно щеше да приеме, че очите го лъжат.
После приклекна и използва Светлината да зареди Шарка и да го прикрепи към образа на Воал от една направена по-рано рисунка. Шалан му кимна, за да му подскаже да тръгва, и така образът закрачи.
Воал изглеждаше добре — уверена стъпка, развято палто, заострената отпред шапка варди лицето ѝ от слънцето. Образът даже мигаше и обръщаше глава от време на време, както му беше повелено от поредица рисунки, които Шалан направи по-рано.
Гледаше и се двоумеше. Наистина ли изглеждаше така, когато носеше образа и облеклото на Воал? Съвсем не се усещаше толкова самоуверена, пък и дрехите все ѝ се струваха малко пресилени, даже глупави. А на този образ всичко си беше уместно.
— Слез долу — прошепна тя на Шарка — и върви до дървото. Опитай да приближиш внимателно и предпазливо и пожужи силно, та листата на дървото да се приберат. Застани за миг до ствола, все едно взимаш нещото отвътре. После иди в прохода между тази сграда и следващата.
— Да! — откликна Шарка. Понесе се към стълбите, доволен от участието си в лъжата.
— По-бавно! — каза Шалан, когато с уплаха забеляза, че крачките на Воал не съвпадат с бързината. — Както се упражнявахме!
Шарка позабави, когато доближи стълбището. Образът на Воал заслиза. Нескопосно. Образът можеше да ходи и да стои неподвижно, но други движения — като слизане по стълби — не съвпадаха. Ако някой гледаше, щеше да види, че Воал крачи в нищото и се плъзга по стъпалата.
Е, засега това беше най-доброто, което можеше да направи. Шалан пое дълбоко дъх, наложи шапката и издиша втори образ, който я покриваше и я превръщаше във Воал. Онзи с Шарка щеше да се задържи, докато той имаше Светлина. Светлината обаче се изцеждаше от него много по-бързо, отколкото от Шалан. Тя не знаеше защо.
Възможно най-тихо, тя слезе един етаж. Отброи две врати в сумрачния коридор. Маскираната жена беше вътре. Шалан се махна и се притаи в някаква ниша до стълбището, където щеше да остане скрита от всеки в коридора.
Зачака.
Най-сетне вратата щракна и се отвори, прошумоляха дрехи. Маскирната жена подмина изумително тихо скривалището на Шалан и заслиза по стълбите.
— Как се казваш? — попита Шалан.
Жената замръзна на стъпалото. Обърна се — с облечената в ръкавица скрита ръка на дръжката на ножа — и видя Шалан в нишата. Скритите зад маската очи се стрелнаха към стаята.
— Пратих двойница — обясни Шалан. — С мои дрехи. Нея си видяла.
Жената не помръдна. Продължаваше да стои леко приклекнала на стълбите.
— Защо той поиска да ме следиш? Толкова ли се интересува да разбере къде съм отседнала?
— Не — най-сетне продума жената. — Указанията в дървото изискват да се заемеш незабавно със задачата, без губене на време.
Шалан се свъси умислено.
— Следователно ти трябва да ме проследиш не до дома ми, а при изпълнението на задачата. Да видиш как се справям?
Жената не отговори.
Шалан излезе от нишата, седна на най-горното стъпало и скръсти ръце върху краката си.
— И каква е работата?
— Указанията са в…
— Предпочитам да го чуя от теб. Да речем, че съм мързелива.
— Как ме откри? — попита жената.
— Имам помощник с остро око. Казах му да наблюдава прозорците и да ми съобщи къде си. Чаках горе. — Тя се свъси. — Надявах се да хвана някой от вас при оставянето на указанията.
— Оставихме ги още преди да се свържем с тебе — отговори жената. Поколеба се, после изкачи няколко стъпала. — Иятил.
Шалан вдигна глава.
— Името ми е Иятил.
— Не съм чувала подобно име.
— Не е чудно. Днешната ти задача е да проучиш един човек, който току-що пристигна в лагера на Далинар. Искаме да знаем за него, а и не е съвсем ясно кому е верен Далинар.
— На краля и на престола.
— Така изглежда. Брат му знаеше изключителни неща. Не сме сигурни дали и Далинар ги знае. Освен това връзките му с Амарам ни тревожат. Новодошлият има нещо общо.
— Амарам картографира Пустите равнини. Защо? Какво има там, та той го иска?
И защо иска Пустоносните да се върнат?
Иятил не отговори.
— Добре — рече Шалан и стана. — Да се заемаме за работа тогава. Нали така?
— Заедно?
Шалан вдигна рамене.
— Можеш или да се прокрадваш подире ми, или просто да идем заедно.
Тя подаде ръка.
Иятил я огледа, после я плесна с дланта на облечената си в ръкавица свободна ръка в знак на съгласие. Но през цялото време другата ѝ ръка си остана на дръжката на камата.