Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

— Това е много приятно, нали? — забеляза мистър Бен Алън, подавайки чинията си за още телешко задушено.

— О, много — отвърна Боб, — но още по-приятно щеше да е, ако имах пациенти, които спокойно отделят по един-два шилинга. Впрочем работата ми беше знаменито описана в обявата, Бей. Състои се в клиентела, многобройна клиентела… и това е всичко.

— Боб — рече мистър Бен Алън, като остави вилицата и ножа си и прикова очи в лицето на своя приятел. — Боб, ще ти кажа какво да правиш.

— Какво? — запита мистър Боб Сойър.

— Трябва да станеш колкото може по-скоро господар на Арабелините хиляда лири.

— Три процента английска държавна консолидационна рента, записана на нейно име в книгата или книгите на управителя на Английската банка — добави Боб Сойър на юридически език.

— Точно тъй — потвърди Бен. — Тя ще получи тези пари, когато стане пълнолетна или пък се омъжи. Трябва й още една година да стане пълнолетна, но ако ти набереш достатъчно смелост, тя ще се омъжи, преди да е минал и един месец.

— Тя е извънредно чаровно и прелестно създание — рече мистър Робърт Сойър в отговор, — но, доколкото знам, има един недостатък, Бен. Тъй се е случило за жалост, че й липсва само едно: липсва й добър вкус; тя не ме харесва.

— На мнение съм, че тя сама не знае какво харесва — презрително каза мистър Бен Алън.

— Може би — забеляза мистър Боб Сойър, — но аз съм на мнение, че тя добре знае какво не харесва, а това е по-важно.

— Бих искал — подхвана мистър Бен Алън със стиснати зъби, говорейки също като дивак, който яде сурово вълче месо, що разкъсва с пръсти, а не като миролюбив младеж, който се храни с телешко задушено, употребявайки нож и вилица, — бих искал да знам дали някой негодник не се увърта около нея и не опитва да спечели сърцето й. Смятам, че бих го убил, Боб.

— Аз бих го продупчил с куршум, ако го открия — отсече мистър Сойър след солидна глътка бира, поглеждайки злобно иззад глинената си чаша. — Ако това не му подействува, ще го оперирам да му извадя куршума и тъй ще го довърша.

Мистър Бенджамин Алън впи мълчаливо разсеяния си поглед в своя приятел за няколко минути и после каза:

— Ти никога не си й правил истинско предложение, а, Боб?

— Не. Защото виждах, че няма смисъл — отвърна мистър Робърт Сойър.

— Трябва да го направиш, преди да са изминали двадесет и четири часа — отвърна Бен с отчаяно хладнокръвие. — Тя трябва да се съгласи или да ми каже причината. Аз ще упражня властта си над нея.

— Добре — съгласи се Боб Сойър. — Ще видим.

— Ще видим, драги приятелю — свирепо отвърна Бен Алън. Той замълча, а после добави с прекъсван от вълнение глас. — Ти я обичаш от дете, приятелю. Обичаше я, когато ходехме заедно като хлапаци на училище, а тя дори тогава странеше и отблъскваше младежките ти чувства. Помниш ли как един ден ти настояваше с цялата жар на детинската си любов тя да приеме два бисквита с ким и една сладка ябълка, увити на пакетче в лист от тетрадка?