Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

Преди мистър Пикуик да успее да отговори, преди мистър Пъркър да поеме една двадесета от енфието, тъй необходимо след необичайно дългото обръщение, се чу ниско жужене на гласове отвън, последвано от нерешително почукване на вратата.

— Боже, боже — възкликна мистър Пикуик, когото приятелят му явно бе развълнувал, — колко досадна е тази врата! Кой е там?

— Аз, сър — отвърна Сам Уелър, провирайки глава.

— Не мога да разговарям с вас точно сега, Сам — рече мистър Пикуик. — Зает съм в момента, Сам.

— Извинявайте, сър — отвърна мистър Уелър, — но има една дама тук, сър, дето иска да ви съобщи нещо много особено.

— Не мога да приема никаква дама — възрази мистър Пикуик, които тозчас видя мислено образа на мисис Бардел.

— Не съм съвсем сигурен, че е тъй, сър — настоя мистър Уелър, клатейки глава, — ако знаехте кой е наблизо, щяхте да пеете друга песен, както си казал ястребът с радостен смях, когато чул червеношийки да пеят зад ъгъла.

— Кой е, Сам? — запита мистър Пикуик.

— Ще я приемете ли, сър? — Сам зададе въпроса си, като придържаше с ръка вратата, сякаш зад нея имаше някакво любопитно живо зверче.

— Струва ми се, че се налага — рече мистър Пикуик, поглеждайки Пъркър.

— Добре тогаз, влизайте всички и да почваме! — провикна се Сам. — Бийте гонга, вдигайте завесата: появяват се двамата конспиратори.

С тези думи Сам Уелър отвори отведнъж вратата и в стаята се втурна стремително мистър Натаниъл Уинкл, водейки след себе си за ръка същата онази млада дама, която в Дингли Дел бе носила ботушките поръбени с пухкава кожа и която сега, в приятно съчетание на поруменяване и смущение и лилава коприна, и изящна шапчица, и разкошен дантелен воал, изглеждаше по-хубава от когато и да било.