Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Е, мило мое момиче — рече мистър Пикуик, — как стана всичко това? Хайде! Седнете и ми разкажете всичко. Колко добре изглежда, нали, Пъркър? — добави мистър Пикуик, съзерцавайки лицето на Арабела с поглед, тъй пълен с гордост и възхита, сякаш тя беше негова дъщеря.
— Прекрасно изглежда, драги мой сър — отвърна дребният човек. — Ако сам аз не бях женен, щях да почна да ви завиждам, мушморок неден! — С тези думи дребният адвокат ръгна мистър Уинкл в ребрата, а и този джентълмен му отвърна със същото; след което и двамата се засмяха много високо, но не толкова, колкото мистър Самюъл Уелър. Последният току-що бе намерил отдушник на чувствата си, като целуна хубавата домашна прислужничка под прикритието на вратата на долапа.
— Цял живот не ще мога да ви се отблагодаря достатъчно, Сам — каза Арабела с най-очарователната усмивка, която човек може да си представи. — Никога не ще забравя вашите усилия в Клифтънската градина.
— Не заслужава да се говори за туй, госпожо — отвърна Сам. — Аз само помогнах на природата, както рекъл докторът на една майка, когат’ уморил детето от кръвопускане.
— Мери, драга моя, седнете — прекъсна размяната на любезности мистър Пикуик. — Е, сега казвайте, откога сте женени, а?
Арабела погледна свенливо своя съпруг и господар, който отвърна:
— Само от три дена.
— Само от три дена, а? — подхвана мистър Пикуик. — А какво сте правили последните три месеца?
— О, наистина! — обади се Пъркър. — Хайде, давайте отчет за това протакане! Сами виждате: Пикуик е удивен единствено от това, че всичко не е било свършено още преди месеци.
— Работата е там — обясни Уинкл, поглеждайки поруменялата си млада съпруга, — че дълго време не можех да убедя Бела да избяга с мене. А когато я убедих, мина още дълго време, преди да се представи сгоден случай. Мери трябваше също да даде едномесечно предупреждение, преди да напусне работа в съседната къща, а без нейната помощ нямаше да можем нищо да направим.
— Честна дума — възкликна мистър Пикуик, който междувременно си бе сложил очилата и местеше поглед от Арабела към Уинкл и от Уинкл към Арабела, а по лицето му се четеше толкова радост, колкото въобще човешките добри чувства и топлосърдечие могат да отразят в едно лице, — честна дума, вие сте действували много систематично, не ще и съмнение. А вашият брат знае ли за всичко това, мило дете?
— О, не, не — отвърна Арабела, променяйки цвета на лицето си. — Мили мистър Пикуик, той трябва да узнае само от вас… от вашите уста. Той е толкова невъздържан, толкова предубеден и… толкова много държи на своя приятел, мистър Сойър — добави Арабела, свеждайки поглед, — че ужасно се боя за последиците.
— О, наистина! — сериозно каза Пъркър. — Вие трябва да се заемете с техния въпрос, сър. Двамата млади мъже ще се отнесат почтително към вас и не биха изслушали никого другиго. Вие сте длъжен да осуетите евентуално нещастие, драги мой сър. Гореща кръв, гореща кръв. — И дребният човек смръкна предупредително щипка енфие и поклати глава в знак на съмнение.
— Вие забравяте, мило дете — ласкаво отвърна мистър Пикуик, — вие забравяте, че съм затворник.
— Не, нито за миг не съм го забравила, мой мили сър — отвърна Арабела. — Никога, никога не съм го забравяла. Непрекъснато съм мислила колко ли много страдате, затворен в това ужасно място. Но съм се надявала, че в името на нашето щастие вие ще направите онова, което никога не бихте сторили заради себе си. Ако брат ми чуе за станалото най-първо от вас, сигурна съм, че ще се сдобрим. Той е единственият ми родственик на този свят, мистър Пикуик, и ако вие не се застъпите за мен, ще загубя дори и него. Аз сгреших, много сгреших, знам го… — Тук бедната Арабела скри лице в кърпичката си и горчиво заплака.
Тези сълзи подействуваха доста силно на мистър Пикуик; а когато мисис Уинкл си изсуши очите и започна да го увещава и умолява с най-нежните тонове на нежния си глас, той стана особено неспокоен и явно се колебаеше как да постъпи, защото често-често си потъркваше нервно очилата, носа, панталоните, главата и гетрите.
Възползувайки се от тези признаци на нерешителност, мистър Пъркър (когото, изглежда, младата двойка бе посетила рано същата утрин) изтъкна с юридическа целенасоченост и съобразителност, че мистър Уинкл старши все още не бил запознат с важното издигане в стълбата на живота, осъществено от неговия син; че бъдещите възможности на горепоменатия син зависели напълно от горепоменатия Уинкл старши, в смисъл той да продължи да гледа на сина си с неотслабващо чувство на обич и привързаност, нещо, което изглеждало твърде невероятно, ако това важно събитие останело дълго в тайна от него; че мистър Пикуик, отправяйки се към Бристол да потърси мистър Алън, би могъл по същите причини да отиде и до Бирмингам да потърси мистър Уинкл старши; последно, че мистър Уинкл старши имал пълно право и основание да счита мистър Пикуик до известна степен като настойник и съветник на своя син и че следователно било необходимо този джентълмен, както действително подобавало и на личността му, да съобщи на горепоменатия Уинкл старши лично, със собствени слова, всички обстоятелства на случая заедно с ролята, която той е изиграл в събитието.