Гаснещ зрак [bg]

— Чу ли това, любима? Кучето се кани да чеше. Уплашени ли сме?

— Къде беше? — попита Кърдъл настойчиво.

— Южно от Витр, отвъд инатливата равнина. Посетих едно скромно укрепление, обитавано от треперещи тайсти, вече черни като тревите на онази равнина. Крайно любопитно.

— Властелинът.

— Несъмнено. Все едно, избрах прелестна форма, за да ги съблазня, и така научих много. Светлината е родена отново, Кърдъл, и тайстите са разделени между нея и Тъмата. Има гражданска война. Не е ли това шантаво?

Кърдъл се надигна леко, изви гръбнак и крилете ѝ се разгънаха.

— А Сивия бряг?

— Още по-грозно раждане предстои, любима. Още в родилни мъки.

— То ще е наше!

— Шшт! Паяците слушат!

Ардата се обърна, щом гостът тайст спря до тях. Държеше меча си и поглеждаше драконите накриво.

— Прибери този меч — каза му тя. — Разпали мангала в храма. Постави два от тънките ми ножове в пламъците. След това извади вода от кладенеца и намери нещо, от което можем да направим шини. Нещо от това непосилно ли е за теб?

Младият тайст се намръщи.

— Не.

— Върви тогава. Скоро ще дойдем при теб. — Обърна се отново към драконите. — Амбициите ви са прекомерни, отново. — Помълча, а след това добави по-твърдо: — Злоупотребихте с Кралицата на сънищата и това няма да го забравя.

— Заплаха? — Телораст се изсмя, съскащият смях изпълни черепа на Канин. — Дай ни друг Тел Акаи за ядене тогава. — След миг се преобрази в тялото на жена тайст, с лъскава като оникс кожа и гола. — Погледни ме, Кърдъл! Наслади може да се намерят в тази скромна мръвка! Уподоби ме, за да можем да плеснем с ръце и да засияем най-подобаващо! По онзи самодоволен начин на двойките на който и да било свят. Хайде, да се покиприм!

Кърдъл също се замъгли, сви се навътре и се въплъти в друга жена тайст, по-висока от любовницата си и с по-едра кост.

— Дебела си някак — отбеляза нацупено Телораст.

Кърдъл се усмихна.

— Харесва ми. Повечко тежест за подмятане. В тълпа тайсти другите ще се отдръпват от пътя ми. Онази гражданска война свърши ли вече?

Телораст сви рамене.

— Белокожи и чернокожи, на ръба. Армии в поход — а бе глупости.

— Нищо заслужаващо внимание значи.

— О, трябва да се приближим, когато дойде сблъсъкът. Чернокожата армия носи странни оръжия. Тайстко желязо, закалено във Витр.

При тези думи Ардата се дръпна назад и изсъска. Дори Кърдъл потръпна.

— Лудост! — викна Кърдъл, вдигна ръце и ги зарови в гъстата си черна коса. Изведнъж се намръщи и прокара пръсти през косата. — О, харесва ми обаче.

— Прекрасна грива, наистина — отбеляза Телораст и се присламчи към любовницата си.

Ардата отново изсъска от безсилие и рече:

— Телораст! За онези оръжия…

— О, все едно. Не убиват дракони, нали?

Канин Трал стисна зъби. Болката напираше на вълни, сякаш счупеният му крак вече лежеше на мангала, който проклетият гост продължаваше да захранва с дивашка усмивка на глупашкото си лице. Кръв цвъртеше и стопена тлъстина капеше и съскаше върху въглените. Затвори очи и лицето му се изкриви в гримаса.