Гаснещ зрак [bg]

Паднеше ли нощта, щеше да вземе члена му, след като по-малкото удоволствие беше единственото удоволствие, а той щеше да вземе мократа ѝ дупка, по същата причина. Беше, общо взето, комично.

„Приказка на Тел Акаи, несъмнено, внезапна кулминация на дълга шега. Виждам тълпата, превиваща се в доволен смях, достатъчно, за да удави жилото, несъмнено. Макар че очите на моя крал ще продължават да гледат, забулени зад неизменната усмивка. Старците не бива никога да се задържат.“

Гостът обаче си беше там, седнал на една рухнала колона под разбитите стъпала, с бруса неподвижен в едната ръка, острието на меча легнало на бедрата му. Взираше се над Витр, с уста донякъде отворена, донякъде увиснала. Мъж все още не толкова стар, че да не внимава с отверстията си, да ги затваря за всички светове, освен интимния. „Не, но той зяпа и блее. Работи над нещо и после оная уста зяпва, да покаже тежката драма на деянието му. Пух пух пух, всеки дъх почти, но не съвсем безшумен. Дразнещо като всички адове, които Ардата твърди, че е преживяла. Каквито и да са тези «адове».“

Натъквал се беше на тях преди време, този странник, този гост. Тръгнал пеш, беше им казал, от умрял кон — глупакът беше носил седлото, за да го докаже — от юг, умиращ скитник, или навярно беглец, или дори престъпник. „Избери което ти хареса, просто добави «умиращ», и готово.“

Канин нямаше намерение да оказва помощ. Времето му на предлагане на спасение отдавна бе зад него. Но Господарката бе настояла и чак много по-късно воинът Тел Акаи бе отгатнал неизречения ѝ мотив.

Погледна накриво издутата завихрена рана, която бе портата на Старвалд Демелайн. Удивително, че една-единствена душа можеше да я запуши. „Но не моята. Нито нейната.“

Драконът беше зяпнал в него, както беше зяпал, откакто бе застанал срещу нея, в самото утро на смущаващото си пристигане. Като за двубой в зяпане, дори един Тел Акаи не можеше да се сравни с опасния немигащ поглед на дракон. Тъй че Канин периодично се вглеждаше в онези очи на влечуго и им отвръщаше с гримаси, бавно затваряше едно око и завърташе другото, да речем, или изплезваше език, или вдигаше лъскавия му връх нагоре, докато се лизне по носа. Пръст да начеше сърбежа в едното ухо, друг да зачовърка в ноздрите си. Внезапен пърдящ звук или изкашляне на скрита шепа пръст и прах. От време на време посягаше към гениталиите си, все едно се канеше да си поиграе с тях.

Но това никога не стигаше по-далече. Освен че такова нещо беше недостойно, очите на проклетия дракон изобщо не се присвиваха.

Помисли дали да не отиде до него и да се изпикае на зурлата му.

— Какво би казал на това? — викна той изведнъж. — Мехурът е пълен в края на краищата. Дай на човек, който трябва да пикае, цел и той е щастлив. Дали да не се ощастливя?

Гостът беше вдигнал глава и ето, че се смъкна от колоната и тръгна към Канин Трал.

— Тел Акаи, защо се дразниш?

Канин присви очи.

— Вече се преструваме на банално незаинтригувани от крилатия ни натрапник? Много бързо. Чудя се, това ли е тайната дарба на нискоинтелигентните, която ги прави толкова добре бронирани срещу удивление? Плиткоумието на циника, нали? Почти ти се възхищавам. Не, честно. Каква благодат бих познал, ако имах половин ум! Кажи поне, че изяде коня си.