Гаснещ зрак [bg]

Широк плосък камък, десет крачки в диаметър, клечеше над бреговата линия, на самия край на парещата миазма, лъхаща от Витр. Много преди раждането на това свръхестествено море, във века, когато Строителите се примиряваха да работят с груба скала, пръст и дървета, този масивен камък беше изваян в олтар, повърхността му грубо подравнена с кирки от еленов рог, със спирални жлебове, оставени на стихиите да се огладят през сезони на дъжд, сняг, зной и студ.

Но всичко това не бе подготвило олтара за разяждащата захапка на мътния дъх на Витр. Шарките по повърхността му общо взето бяха заличени, а жлебовете, които бяха останали, се ронеха при допир. Както една вяра умира със смъртта на един народ, така и този обелиск умираше с култа, който въплъщаваше.

Канин Трал, от Тел Акаи, се присви на плоската му повърхност, подпрян на двуострата си брадва с къса дръжка. Оръжието бе принадлежало някога на един главатар теломен. Ковачът му го бе обявил за прокълнато и това не бе изненадващо, след като Трал беше убил главатаря в двубой. Такива трофеи можеха да бъдат взети само с нотка на ирония, в признание, че остриетата режат в две посоки. Канин Трал се беше усмихнал, когато захвърли счупеното си копие, със славното му острие затъпено и едва разпознаваемо под съсирената кръв, и беше вдигнал прокълнатата брадва.

Някои оръжия притежаваха само един миг на триумф в себе си. Явно брадвата, която държеше сега, не бързаше.

С тази мисъл, лениво задържала се в ума му, той кривна леко глава и огледа дракона, привлечен на брега на Витр, точно срещу него и изпречил се между него и надвисналата хрущяща порта на Старвалд Демелайн. Портата се бе породила, в раздираща ярост, далече на изток, където се бе изсипала от разбита вихрушка от дракони, но оттогава се бе пренесла тук, притеглена от песенния зов на неговата господарка, и ден след ден тя укрепваше котвите, които вече държаха портата на място.

Песни на сирена, като копринените нишки на паяк, паяжина почти довършена. Единственото, което оставаше, напомни си той, беше душата на някой жалък кучи син, изтръгната и натикана в зейналата рана, каквото беше Старвалд Демелайн. „Душа, която да запуши пастта, и дано да е могъща душа, упорита душа, душа, създадена да страда.

Не моята значи.“

Драконът явно се беше откъснал от разбитата вихрушка — както повечето от тях, подозираше той — и кръжеше, вероятно за да отлети обратно през портата. Но пък какво го спираше?