Господарят на хаоса

Мин обаче преставаше много бързо с тези номера, когато някоя Дева си пъхнеше главата да съобщи, че е дошъл някой, още повече ако този някой се окажеше Лоиал, който никога не се задържаше дълго и през цялото време му говореше за Кралската библиотека, или Перин, който се задържаше за още по-кратко и по неясни причини изглеждаше все по-изтощен. А пък ако дойдеше и Файле, Мин направо скачаше като ужилена. Двата пъти, когато това се случи, Мин набързо намери някаква книга сред тези, които Ранд държеше в спалнята си, и седна, преструвайки се, че чете, отваряйки я по средата, за да изглежда, че се е занимавала с това от доста време. Ранд не разбираше хладните погледи, които си разменяха двете жени. Не беше точно враждебност, нито дори неприязън, но той подозираше, че ако всяка от тях си състави списък на онези, с които би предпочела изобщо да не се вижда, то името на другата ще е на челно място.

Най-забавното беше, че втория път книгата се оказа подвързаният с кожа първи том на „Есета върху разума“ на Дарпа Гаханд, която на него му се беше сторила тежка и смяташе да я върне в библиотеката следващия път, когато Лоиал се отбиеше. Мин обаче продължи да чете и след като Файле си тръгна и колкото и да се мръщеше и да мърмореше, я взе със себе си в покоите си в отделението за гости.

Ако между Мин и Файле се беше възцарила хладна незаинтересованост, то между Мин и Берелайн думичката „враждебност“ беше твърде слаба. Когато Сомара възвести за пристигането на Берелайн на втория следобед, Ранд си облече палтото, влезе в преддверието и зае високия позлатен стол на подиума преди да каже на Сомара да я пусне. Мин обаче нещо се забави да се прибере в дневната. Берелайн влезе, красива както винаги, в синя рокля с много дълбоко деколте както винаги… и очите й се спряха на Мин, в нейното светлорозово сетре и бричове. За няколко дълги мига Ранд все едно че престана да съществува. Берелайн открито изгледа Мин от глава до пети и Мин сякаш забрави за дневната; тя постави ръце на бедрата си и застана на място, с едното коляно леко присвито, и изгледа Берелайн също толкова открито. Усмихнаха се една на друга и Ранд си помисли, че косата му ще се изправи — ама как само го направиха! За нищо друго не можа да му хрумне, освен за две непознати котки, току-що разбрали, че са ги затворили в една и съща стаичка. Явно решила, че вече няма смисъл да се крие, Мин закрачи — по-точно закърши бедра; успя да имитира походката на Берелайн така, че да заприлича на момчешка! — и седна, преметнала крак върху крак, без да престава да се усмихва. Светлина, как се усмихваха само тези жени!