Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
Независимо дали бе изгубил ума си, или не, Ранд реши, че следващия път няма да води Мин при него, но пък се оказа, че му е трудно да я задържи край себе си, когато му трябваше. Тя като че ли започна да прекарва повече време с Мъдрите, отколкото с него. Той не разбираше защо това трябва толкова да го дразни, но забеляза у себе си склонност да се троска на хората, когато Мин беше извън града при шатрите. Добре беше, че тя не е с него прекалено често. Хората щяха да забележат. Хората щяха да приказват и да се чудят. В Кайриен, където дори слугите играеха някакъв свой вариант на Играта на Домове, щеше да е опасно за нея, ако хората започнеха да се чудят дали е важна. Добре беше. Той започна да се старае да не се троска.
Това, за което Мин му трябваше, разбира се, беше да провижда благородниците, които започнаха да идват един по един, за до го питат как е със здравето — усмихваха се, разпитваха вежливо колко дълго възнамерява да остане този път в Кайриен, какви са плановете му, ако им е позволено да попитат, пак се усмихваха, все се усмихваха. Единственият, който не му се усмихна толкова старателно, беше Добрайн, все така с обръсната отпред глава като войник и с цветните ивици през палтото му, протрито от ризницата, която не носеше в палата, но и Добрайн му задаваше абсолютно същите въпроси, при това толкова навъсено, че Ранд почти се радваше, когато си тръгнеше.
Мий всъщност успяваше да присъства на тези аудиенции: вместваше ги между неизвестните й за него занимания при Мъдрите — какви точно бяха те, Ранд нямаше намерение да пита. Проблемът беше как да я скрие.
— Мога просто да се престоря, че съм долната ти ризка — засмя се Мин. — Мога да се увия около теб и да ти подавам грозденце — е, стафидки, грозде не съм виждала от доста време — а ти можеш да ме наричаш „малката ми сладурана“. Тогава никой няма да се чуди защо съм до теб.
— Не — тросна се той и лицето му стана сурово.
— Ти наистина ли смяташ, че Отстъпниците ще ми се нахвърлят само заради това?
— Могат — каза й той също така строго. — Някой Мраколюбец като Падан Фейн би могъл, стига да е жив още. Това не бих рискувал, Мин. Във всеки случай не бих искал тези кайриенци с покварени мозъци да си мислят за теб по този начин, нито тайренците. — Айилците бяха различни — те намираха начина, по който тя го дразнеше, за нещо много забавно, дори смешно.
Мин определено беше с променлив нрав. От много сериозна изведнъж, без никаква връзка, грейваше цялата в усмивки, които трудно угасваха. Докато не започнеха аудиенциите.
Дървеният резбован параван в единия ъгъл на преддверието се оказа пълен провал. Тъмните бляскави очи на Марингил отбягваха да погледнат натам така подчертано, че Ранд беше сигурен, че мъжът е готов да преобърне целия палат с главата надолу, само и само да разбере кой се крие зад него. Дневната се оказа по-подходяща, с Мин, надничаща през открехнатите врати към преддверието, но никой не показа за очите й някакъв образ или аура по време на аудиенцията си с него, а онова, което тя успя да види, реещо се някъде из коридорите, беше мрачно. Марингил, белокос, тънък като меч и студен като лед, щеше да умре от нож. Колавер, чието повече от чаровно лице бе станало спокойно и сдържано, след като разбра, че Авиенда този път не е с Ранд, щеше да умре на бесило. Мейлан с неговата остра брада и мазен глас, щеше да умре отровен. Бъдещето носеше тежка орис за върховните лордове на Тийр. Аракоум и Маракон, както и Гвеям, до един щяха също да загинат, с кървава смърт, в битка според Мин. Тя твърдеше, че никога не била виждала толкова начесто смърт сред една група хора.
В момента, в който видя кръв да покрива широкото лице на Гвеям, на петия им ден в Кайриен, тя се почувства толкова зле от тази мисъл, че Ранд я накара да легне и нареди на Сюлин да донесе влажни кърпи, за да й ги сложи на челото. Този път той седна на ръба на леглото и хвана ръката й. Тя го стисна много здраво.
Не се отказа обаче да го дразни. Той можеше да е абсолютно сигурен, че тя ще го гледа, когато се упражняваше с меча с четирима-петима от най-добрите тайренски и кайриенски войници, които можеха да се намерят, както и когато с Руарк или с Гаул тренираха ръкопашен бой. Мин неизбежно бе там и прокарваше пръстче по голата му гръд, и пускаше някаква шега за овчарчета, които не се потели, защото били толкова свикнали да носят вълна, колкото овцете, или нещо подобно. Друг път докосваше полуизлекуваната, така и недолекувана рана на хълбока му, онзи кръг от бледорозова плът, но различно, леко — за това никога не си правеше шеги. Щипеше го по задника, което, меко казано, го стряскаше, особено в присъствието на други хора — Девите и Мъдрите се превиваха от смях всеки път, когато той подскочеше, а Сюлин направо щеше да се пръсне от смях — гушваше се в скута му и го целуваше при всяка възможност, и дори го заплаши, че някоя вечер ще дойде в банята му да му изтрие гърба. Когато той се правеше, че я зяпа или пелтечи, тя се смееше и казваше, че не е достатъчно убедителен.