Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
— Не очаквам — рече Флорънс и поклати глава.
Капитанът я погледна замислено и повтори:
— Не очакваш…
И той продължаваше да стои, обзет от смущение.
— Бедният Уол’р! — рече пак капитанът. — Моят Уол’р, както ти виках аз! Племенникът на стария Сол Джилс! Любим на всички, които го знаеха, подобно майско цвете! Къде си сега, храбро мое момче! Той се удави, нали?
Той завърши своята реч с това внезапно обръщение към Флорънс, каза й „лека нощ“ и заслиза по стълбите, а Флорънс остана на площадката да му свети в тъмното със свещта. Капитанът се загуби в мрака и ако се съди по звука на отдалечаващите се стъпки, вече влизаше в малката гостна, когато главата и раменете му неочаквано се появиха отново сякаш от дълбините, като единствената му цел бе да каже още веднъж: „Той се удави, нали, хубавице?“, и след като изрече тези думи с ласкав, състрадателен тон, излезе.
Флорънс изпита дълбоко съжаление, че приютявайки се в този дом, тя несъзнателно бе събудила в сърцето на своя добър благодетел възпоминания, макар и това да бе напълно естествено. Тя седна пред масичката, където капитанът бе наредил телескопа, песнопойката и другите чудновати вещи, замисли се за Уолтър и за всичко, свързано с него в миналото, и й се дощя да легне на леглото и повече да не стане. Докато си спомняше с болка за починалите, които бе обичала, нито веднъж не й мина през главата мисъл за дома, за възможността да се върне обратно, за това, че той продължава да съществува и под неговия покрив живее баща й. Тя бе видяла как бе извършено убийството. Този последен, непроменлив образ, който въпреки всичко тя дълго бе съхранявала в себе си, бе изтръгнат от сърцето й, разбит и унищожен. Самата мисъл за него бе толкова ужасяваща, че тя закриваше очи и разтреперана отблъскваше от себе си и най-беглия спомен за деянието или за жестоката ръка, която го бе извършила. Ако след всичко случило се бе запазила този образ в любещото си сърце, то сърцето й би се пръснало. Но това бе невъзможно и празнината се запълни с безумен страх, който я караше да отбягва всичко, свързано с останките от този образ — страх, който можеше да бъде предизвикан единствено от дълбока любов, жестоко оскърбена.
Тя не смееше да се погледне в огледалото, защото тъмнеещото се петно на шията й я караше да изпитва страх от самата себе си, сякаш бе белязана с позорно клеймо. В тъмното тя го закри с разтреперана ръка и плачейки, отпусна изтерзаната си глава върху възглавницата.
Капитанът дълго време не си легна. В продължение на цял час той се разхожда напред-назад из магазина и малката гостна и сякаш поуспокоен от раздвижването, седна със сериозно и дълбокомислено изражение на лицето и прочете от молитвеника всички молитви, които се четат на корабите. Не беше лесно да се прочетат всичките. Добрият капитан четеше много бавно, с дрезгав глас и честичко спираше пред трудните думи, за да се окуражи с възгласите: „Хайде, приятелю! Смело“ или пък: „Дръж се здраво, Ед’ард Кътъл, дръж се здраво!“, които много му помагаха да преодолява всякакви трудности. На всичко отгоре очилата доста му пречеха да вижда. Въпреки всички тези спънки обаче капитанът, хванал се сериозно със заниманието си, изчете всички молитви до последния ред, при това много прочувствено. Много доволен от свършеното, капитанът с леко сърце и добродушна физиономия легна да спи под тезгяха (преди това обаче се качи горе и се ослуша пред вратата на Флорънс).
През нощта капитанът на няколко пъти се качва горе, за да се увери, че питомката му спи спокойно, а на разсъмване разбра, че е будна, защото, дочула стъпки пред вратата, тя попита дали е той.
— Да, моя малка лейди — с дрезгав шепот отвърна капитанът. — Добре ли се чувствуваш, елмаз мой?
Флорънс му благодари и отговори:
— Да.
Капитанът не бе в състояние да се лиши от подобна благоприятна възможност, допря устни до ключалката и извика с глас, напомнящ хрипливите звуци на вятъра:
— Бедният Уол’р! Удави се, нали?
След това се оттегли, легна си отново и спа до седем часа сутринта.
Целия ден той не можа да се освободи от безпокойството и смущението си, макар че Флорънс, занимаваща се с шев в малката гостна, бе много по-спокойна и ведра от предния ден. Почти винаги когато повдигаше глава от ръкоделието си, тя забелязваше, че капитанът я гледа и замислено търка брада. Той толкова често приближаваше креслото си близо до нея, сякаш искаше да й каже нещо много поверително, а после отново го отместваше, като че не можеше да реши откъде да започне, че с тази своя несигурна лодка той през целия ден кръстосва гостната и в разстроеното си състояние много пъти засяда, налитайки на стената или вратата на килера.