Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
Чак привечер капитан Кътъл пусна най-сетне котва до Флорънс и започна да говори малко по-свързано. Когато обаче отблясъците от камината заиграха по стените и тавана на малката стая, а също и по подноса за чай, по чашите и чинийките, наредени на масата, както и по кроткото лице, извърнато към огъня, който проблясваше в насълзените й очи, капитанът наруши мълчанието със следните думи:
— Никога ли не си пътувала по море?
— Не — отвърна Флорънс.
— Морето е могъща стихия — с благоговение рече капитанът. — Много чудеса се крият в дълбините му, хубавице. Представи си морето в бурна нощ, когато е толкова непрогледно, тъмно — продължаваше капитанът, тържествено размахвайки куката си, — че можеш да видиш собствената си ръка само когато я озари светкавица, и тогава плуваш, плуваш, плуваш през бурята и мрака, сякаш стремглаво се носиш към безбрежен свят, вовеки веков, амин, а когато срещнеш това, отбележи го. Имало е времена, хубавице моя, когато можеш да кажеш на приятеля си (когато прелистиш предварително книгата): „Духа силен североизточен, Бил, чуваш ли го как реве? Колко ми е мъчно за всички нещастни хора на брега, бог да им е на помощ!“
Последният цитат, даващ най-добра представа за ужасите на океана, капитанът произнесе внушително и завърши словото си с гръмкия възглас: „Дръж се здраво!“
— А вие преживели ли сте голяма буря?
— Ами че да, моя малка лейди, получил съм своя пай лошо време — рече капитанът и развълнувано изтри главата си, — получил съм своя пай от люшкане сред вълните. Но… но не за себе си исках да ти говоря. Нашето скъпо момче — рече той и се приближи към нея — Уол’р, мила, който се удави. — Гласът на капитана така затрепери и лицето му, обърнато към Флорънс, бе толкова бледо и развълнувано, че тя уплашено го хвана за ръката.
— Лицето ви се измени! — възкликна Флорънс. — За един миг станахте друг. Какво има? Скъпи капитан Кътъл, студени тръпки ме побиват, като ви гледам!
— Какво! Моя малка лейди — рече капитанът и я подкрепи с ръка. — Не се страхувай! Не, не! Всичко е наред, всичко е наред, скъпа моя. Та аз казвах… Уол’р… той… той се удави, нали?
Флорънс внимателно го гледаше. Тя ту пламваше, ту пребледняваше и притискаше с ръка сърцето си.
— Морските дълбини подхвърлят човека на много беди и опасности, красавице моя ненагледна — продължи капитанът, — те са погълнали много кораби и много смели сърца и не са издали никому тайната. Но е възможно понякога да се изплъзнеш от дълбините и се случва нявга един човек от двайсет… а може и от сто, хубавице… да се спаси от божията милост и да се върне у дома, когато целият екипаж е загинал и той напълно е бил отписан. Аз… аз знам един случай от този род, Радост за сърцето — рече капитанът, заеквайки, — който ми разказаха веднъж. И тъй като говорим за такива неща и си седим двамата край камината, навярно искаш да ти го разкажа. Искаш ли, скъпа?
Разтреперана от вълнение, което нито можеше да проумее, нито да потисне, Флорънс неволно проследи погледа му, отправен към магазина зад нея, където гореше лампа. Веднага щом тя извърна глава, капитанът скочи от стола и постави ръката си пред очите й.
— Нищо няма там, красавице — каза той. — Не гледай натам.
— А защо? — попита Флорънс.
Капитанът промълви нещо от рода, че там нямало какво да се гледа, а огънят греел толкова весело в камината. Той притвори вратата, която досега бе широко разтворена, и отново седна на мястото си. Флорънс го следеше с поглед и внимателно се взираше в лицето му.
— Та бях почнал да ти разправям за един кораб, моя малка лейди — започна капитанът, — който отплувал от пристанището на Лондон при попътен вятър и хубаво време за… не се страхувай така, моя малка лейди, корабът просто отплавал, хубавице, просто отплавал.
Изражението върху лицето на Флорънс стресна капитана. Самият той бе много разгорещен и възбуден и издаваше не по-малко вълнение от нея.
— Да продължа ли, красавице? — попита капитанът.
— Да, да, моля ви! — рече Флорънс.
Капитанът преглътна така, сякаш нещо му бе заседнало на гърлото, и неспокойно продължи:
— Та същият този злочест кораб в открито море попаднал на такава буря, която става веднъж на двайсет години. Имало е урагани на брега, които са изтръгвали от корен цели гори и са събаряли цели градове, а е имало и такива бури на тези ширини в морето, че на тях не би издържал и най-здравият от всички кораби. Казаха ми, че много дни наред този злочест кораб се държал доблестно и изпълнявал своя дълг, но изведнъж една вълна разбила борда, отнесла мачтите и руля, погълнала най-добрите моряци и корабът се предал на милостта на бурята, която била безмилостна и забушувала още по-силно, така че вълните блъскали кораба, тласкали го и с всеки свой удар го разбивали като черупка. Всяко тъмно петно върху гребена на вълните било или отломки от плътта на кораба, или жив човек, и така той се разбил на парчета, красавице моя, и върху гробовете на тези, които са управлявали кораба, никога няма да поникне трева.