Гаснещ зрак [bg]

К’рул погледна надясно и примижа към прашния лагер и гъмжащите в него фигури.

— Може и така да изглежда, да, отначало. Но без магия какво друго би могла да изкове цивилизацията в оръжия срещу дивото?

Скилен Дро помълча дълго, а после каза:

— К’Чаин Че’Малле потиснаха естествените закони. Те преобразиха своя свят с инструментите на технологията.

— Да, и докъде я докараха?

— Тяхната война срещу природата е пълна. Сега извращават самата кръв у децата си, за да направят нови и ужасни форми.

— И те изгониха.

— Невъзпитано и противно описание на това, че ги напуснах и ги оставих да се оправят сами. Сътворявайки птици, те се подложиха на задачата да построят клетки за тях. Избрах да не се задържам и ако заминаването ми се оказа донякъде припряно и объркващо, не беше по моя вина. Всъщност, ако не бях изгубил небесната си крепост, щях да съм се оттеглил в уютните ѝ теснини и да размишлявам там за покоя на самотата.

— За повечето самотата носи тревога — каза К’рул.

Глутницата продължаваше да крачи с тях от изток. Скромната дневна топлина гаснеше и тук-там в падините се виждаха изваяни от вятъра кръпки мръсен сняг. Толкова далече на север обратът на сезона все още беше на месеци разстояние.

— Тревога. Никога не съм разбирал това — каза Скилен Дро.

— За мнозина размишлението е като малки остри зъби, които дъвчат отвътре навън. Имаме навика да поглъщаме своите демони и след това да се заблуждаваме с вярата, че те умират в разпад. Но те се радват в скритото си убежище и ядат ден и нощ.

— Нищо не знам за такива демони.

— Дай ни отвличания, които да подлудят ухото, да оглушат ухото и да притъпят ума, и можем да преживеем цял живот на отчаяние. При всичките ти усилия, сред един народ и сред друг, Скилен Дро, боя се, че не си успял да се вслушаш в нито един от тях. В бъдеще се съсредоточи върху творците, за да различиш най-добре искрения вик на отчаяние.

— Добре известно е, че една цивилизация, целяща да се самоунищожи, обезправява творците си — каза Скилен Дро. — Виждам това непрекъснато. Погрешно разбираш целта ми, К’рул. Аз не съм спасител.

— Тогава защо непрекъснато се криеш в цивилизации на смъртните?

— Отегчавам се, К’рул.

— Отегчаваш се от себе си?

— Отегчавам се от всичко и от всеки. Търся нещо, което не мога да назова. Маяк може би, в тъмнината на вечно невежество. Искра на непокорство сред упорито невъзприемчивото. Това безкрайно бръмчене ме дразни, трескавото пърхане на дейност без никаква друга цел освен поддържането на един незадоволителен живот. Конструктите на интелекта са измамни и затова се превръщам в юмрук на неразумността. Боговете, казвам, изобщо не се интересуват от машини. Изобщо не се интересуват от лъжите на навика, от тиранията на това как винаги са се правили нещата и следователно трябва винаги да са така. Боговете са глухи за извинения, осмисляния, оправдания. Вместо това те се вслушват в тишината отвъд машините, в нашепнатото отваряне на едно самотно сърце.