Златната клонка
- Автор: Фрэзер Джеймс Джордж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златната клонка». Краткое содержание книги:
При народността хо от Североизточна Индия жътвеният празник е най-големият за годината и се провежда през януари, когато хамбарите са пълни със зърно и хората, да използуваме техните собствени думи, са пълни с дяволия. „Те имат странната представа, че през този период мъжете и жените са толкова претоварени с порочни наклонности, че за собствената сигурност на човека е необходимо той да изпусне пара, като за известно време даде пълна воля на страстите си.“ Тържествата започват с принасянето в жертва на три птици — един петел и две кокошки, едната, от които трябва да е черна. Заедно с тях се принасят в жертва цветове от дървото палас, хляб от оризово брашно и сусамово семе. Даровете поднасят на селския жрец, който се моли през предстоящата година те и децата им да са запазени от всякакви нещастия и болести и да имат навреме дъжд и добра реколта. По някои места се молят и за душите на мъртвите. Предполага се, че по това време мястото е проникнато от зъл дух и за да се отърват, от него, мъже, жени и деца образуват шествие, което минава навсякъде из селото и всички носят в ръцете си пръчки, сякаш подкарват дивеч, пеят дива мелодия и крещят с пълен глас, докато се убедят, че злият дух сигурно е побягнал. След това започват да гуляят и се наливат с оризова бира, за да изпаднат в състояние, подходящо за дивия разврат, който следва. Празникът вече „се превръща в Сатурналия, през която слугите забравят дълга си към господарите, децата преклонението пред родителите, мъжете — уважението към жените, а жените всякаква представа за срам, деликатност и нежност и се превръщат в побеснели вакханки“. Хората от народността хо са тихи и сдържани в поведението си, уважават жените си и са нежни с тях. Но по време на този празник „представите им сякаш временно се изменят. Синове и дъщери се гаврят с грубиянски език с родителите си, родителите — със своите деца; мъжете и жените заприличват почти на животни, които не обуздават любовните си склонности“. Мундарите, събратя и съседи на хо, празнуват по подобен начин. „Сходството със Сатурналия е съвсем пълно, тъй като на този празник господарите прислужват на масата на селскостопанските работници и на последните им се разрешава да се обръщат към тях както си щат. Това е жътвеният празник; завършекът на едногодишен тежък труд и кратък отдих от него, преди да се захванат отново с работа.“
У някои племена от Хиндукуш, също както при хо и мундарите, пропъждането на дяволите става след жътвата. Смята се за необходимо, когато приберат последната реколта през есента, да пропъдят злите духове от хамбарите. Яде се някаква овесена каша и главата на семейството взема своя мускет и стреля в пода. Сетне излиза навън и се залавя да пълни оръжието си и стреля, докато не му се изпразни рогът с барут, а в това време съседите му се занимават със същото. Следния ден прекарват в радостно веселие. В Читрал този празник носи наименованието „гонитба на дявола“. Индийските конди пък пропъждат дявола по време на сеитба, а не по жътва. По това време те се молят на Питери Пену, бога на нарастването и придобиването от всякакъв вид. На първия ден на празника се прави грубо сглобена каруца от плетени клонки, сложени върху няколко клечки и вързани вместо за колела за бамбукови ролки. Жрецът отвежда тази каруца първо в къщата на потомствения вожд на племето, на когото се дава преднина при всички свързани със земеделието обреди. Там той получава по малко, от всички видове семена и по няколко пера. После обикаля с каруцата останалите къщи и от всяка получава същото. Най-сетне отвеждат каруцата на полето извън селото, придружават я всички млади мъже, които с все сили се бият един друг и въздуха наоколо с дълги тояги. Изнесеното по този начин семе се нарича дял на „злите духове, които развалят семето“. Смята се, че те са изкарани извън селото с каруцата, а след като им оставят нейното съдържание, нямат повече оправдание да посегнат на останалото семе за посев.
Жителите на о. Бали, който е разположен източно от о. Ява, пропъждат периодично дяволите в широк мащаб. Общо взето, времето, подбрано за пропъждането, е денят на „тъмната луна“ в деветия месец. Казва се, че когато дяволите са оставени за дълго на мира, страната е „топла“ и жрецът издава заповеди, те да бъдат насила прокудени. Иначе целият Бали ще стане необитаем. На определения ден хората от селото или района се събират в главния храм. На кръстопът се оставят дарове за дяволите. След като жреците изрекат молитвите, рог призовава дяволите да си хапнат от приготвената за тях храна. В същото време няколко мъже пристъпват напред и запалват факлите си от свещената лампа, която гори пред главния жрец. Веднага след това, следвани от зрителите, те се разпръскват във всички посоки и вървят по улици и улички с вика: „Вървете си! Махайте се!“ Откъдето минат останалите по домовете хора бързат с оглушително тропане на врати, греди, хамбари, и т.н., за да допринесат за пропъждането на дяволите. Изгонените по този начин дяволи побягват към сложената им трапеза, но там жрецът ги посреща с проклятия, които окончателно ги прокуждат от областта. Щом и последният дявол си е отишъл, тупурдията секва и следва мъртва тишина, която се запазва и на следния ден. Смята се, че дяволите много биха искали да се върнат в предишните си домове и за да ги накарат да си помислят, че Бали не е Бали, а някакъв пустинен остров, никой няма право да се покаже от собственото си жилище в продължение на повече от двадесет и четири часа. Преустановява се дори обикновената домашна работа — готвенето например. На улиците могат да излизат само пазачите. По всички входни врати са накичени венци от тръни и листа, които предупреждават непознатите да не влизат. Състоянието на обсада се вдига едва на третия ден, но дори тогава е забранено да се работи на оризищата и да се продава на пазара. Повечето хора продължават да си стоят в къщи, като убиват времето в игра на карти и зарове.