Златната клонка

Ирокезите откривали Новата година през януари, февруари или март (времето варирало) с „празник на сънищата“, подобен на обичая, който хуроните спазвали в особени случаи. Празниците траели няколко дни, дори седмици и наподобявали Сатурналия. От вигвам във вигвам вървели мъже и жени, предрешени по най-различен начин, като трошали и разхвърляли всичко по пътя си. Това било време на всеобща разпуснатост; предполагало се, че хората не са на себе си и не отговарят за действията си. Затова много от тях се възползували от случая да разплатят стари сметки, като напердашат омразни хора, като ги залеят с леденостудена вода и ги посипят с мръсотия или гореща пепел. Други грабвали разпалени главни и ги хвърляли по главите на първите срещнати. Единственият начин да се избягнат тези преследвачи бил да се сетиш какво са си наумили да правят. През един от тези дни се извършвала церемонията с пропъждането на злите духове от селото. Облечени в кожите на диви животни, с ужасяващи маски на лицата, с покрити с черупки от костенурки ръце мъжете обикаляли от колиба на колиба и вдигали ужасен шум; навсякъде те изваждали огъня от огнището и разпръсвали с ръце жарава и пепел по пода. Вероятно всеобщото признание на греховете, което предшествувало празника, било подготовка за публичното пропъждане на злосторните влияния; това бил начин хората да се освободят от моралния си товар и той да бъде събран и изхвърлен.

През септември перуанските инки чествували празник, наречен Ситуа, който имал за цел да пропъди всички болести и беди от столицата и нейните околности. Празникът се падал през септември, защото по това време започвали дъждовете и с първите валежи имало много болести. Подготвяйки се за празника, хората постели на първия ден от лунния месец след есенното равноденствие. Гладували през деня, а когато настъпела нощта, изпичали груби царевични питки. Те били два вида. Единият се месел с кръвта на деца на възраст от пет до десет години (пускали им кръв между веждите). Тези два вида питки изпичали поотделно, защото имали различно предназначение. За угощението всяко семейство се събирало в къщата на най-големия брат, а онези, които нямали по-голям брат, отивали в къщата на следващия по степен най-възрастен роднина. Тази нощ всички, които са постили през деня, се къпели и като вземали по мъничко от омесеното с кръв тесто, го разтривали по главата, лицето, гърдите, раменете, ръцете и краката си. Това се правело, за да се премахнат от тях всякакви слабости. После главата на семейството намазвал прага със същото тесто и го оставял там като знак, че обитателите на къщата са извършили своето церемониално измиване и са пречистили телата си. Междувременно върховният жрец изпълнявал същите ритуали в храма на Слънцето. Щом се покажело слънцето, хората се молели и го призовавали да прогони всички злини от града, а после разговявали с изпечените без кръв питки. След като кажели молитвите си и разговеели, което ставало в определен час, всички можели вече да обожават Слънцето. От крепостта като посланик на Слънцето излизал един инка с царска кръв; бил богато облечен, наметката му била привързана към кръста, а в ръката си държал копие. Копието било накичено от край до край с пера във всевъзможни цветове; те били прикрепени със златни пръстени. Той изтичвал от крепостта надолу по височината и размахвал копието си, докато стигнел центъра на големия площад, където стояла златната, напомняща на чешма урна, използуване за жертвоприношението на ферментиралия сок от царевица. Там го очаквали четирима други инка от царска кръв, всеки с копие в ръка и привързана към тялото наметка, за да могат да тичат. Вестителят докосвал с копието си техните копия и им казвал, че слънцето им нарежда да прогонят като негови пратеници злините от града. Тогава четиримата инка се разделяли и се затичвали надолу по четирите царски пътища, които водели извън града към четирите краища на света. Докато тичали мало и голямо излизало на вратите на къщите си; крещели радостно и щастливо и всички си тръскали дрехите, сякаш изтърсвали праха от тях и подвиквали: „Нека си отиде злото. Колко искахме този празник! О, Създателю на всички неща, разреши ни да преживеем още една година, за да имаме още един такъв празник.“ След като изтръскали дрехите си, те прокарвали ръце по главите, лицата, ръцете и краката си, сякаш се миели. Това вършели, за да прогонят злините от къщите си, та посланиците на слънцето да ги пропъдят от града; така постъпвали не само по улиците, през които тичали тези пратеници, но навсякъде, във всички квартали. После танцували и сред тях бил сам Великият инка; къпели се в реките и на чешмите, като казвали, че болестите им ще ги напуснели. После грабвали факли, направени от вързана е канап слама, запалвали ги и си ги подавали един на друг, удряли се с тях и казвали: „Да си отиде всякаква беда.“ Междувременно бегачите с копията стигали на четвърт левга извън града, където намирали да ги чакат други четирима инка, които получавали копията от тях и побягвали. Отнасяли тази щафета на разстояние от пет или шест левги и там бегачите се изкъпвали, измивали копията си в съответни реки и ги забивали като знак, че това е границата, зад която пропъдените злини не могат да се върнат.