Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
С тези думи, произнесени с най-ласкав тон, капитанът напусна Фуке, за да се отправи към краля. Вече беше успял да престъпи прага на стаята, когато Фуке се обърна към него:
— Докажете ми още веднъж вашето разположение към мен. Позволете ми да се срещна с господин Дербле.
— Добре, ще направя каквото е възможно, за да го доведа тук. Д’Артанян, естествено, не мислеше толкова леко да изпълни обещанието си. Въобще от самата съдба беше отредено всички негови предсказания от тази сутрин да се сбъднат.
Както отбелязахме по-горе, той се приближи към вратата на кралската спалня и почука. Вратата се отвори. Д’Артанян видя пред себе си слабото, безстрастно лице на Арамис.
— Арамис! — учуди се той.
— Здравейте, драги д’Артанян — хладно отвърна прелатът. — Кралят помоли да ви съобщя, че след уморителната нощ си почива.
— Ах — възкликна д’Артанян, който не можеше да разбере по какъв начин ванският епископ, който предния ден толкова малко беше осенен от кралската милост, само за шест часа бе пораснал като гигантска гъба, най-голямата, която бе изниквала някога по волята на съдбата, край кралското ложе.
Наистина, за да посредничи човек между краля и неговите приближени, да заповядва от негово име, намирайки се на две крачки от него, трябваше да бъде нещо повече, отколкото Ришельо при Людовик XIII.
— Освен това — продължи епископът — бъдете любезен да допуснете лицата, имащи право на това, едва на късния утринен прием. Негово величество желае да си почива.
— Но господин епископ — каза д’Артанян, готов да избухне и да изкаже подозрения, предизвикани от мълчанието на краля, — негово величество ми нареди да се явя при него рано сутринта.
— Ще го отложим, ще го отложим — раздаде се от дълбочината на алкова глас, който накара мускетаря да трепне и да замълчи.
Той се поклони, окончателно лишен от възможност да съобразява, поразен от усмивката, с която Арамис го смаза след думите на краля.
— За да ви отговоря на въпроса, с който сте дошли тук, драги д’Артанян — продължи ванският епископ, — ето ви заповед, с която трябва да се запознаете. Това е заповед, която засяга господин Фуке.
Д’Артанян взе заповедта и прочете: „Да бъде пуснат на свобода!“
— Ето какво било! — той повтори с доста по-разбиращ тон.
Тази заповед обясняваше защо бе заварил Арамис при краля. Арамис беше в добро разположение, след като му се бе удало да освободи от ареста Фуке. Същата кралска милост обясняваше невероятната самоувереност, с която Дербле даваше заповеди от името на краля. На д’Артанян му трябваше малко. Той се поклони и направи две крачки към изхода.
— Аз идвам с вас — спря го епископът.
— Къде?
— При господин Фуке. Искам да бъда свидетел на неговата радост.
— Ах, Арамис, колко ме учудихте…
— А сега, надявам се, разбирате?
— Дали разбирам? — д’Артанян процеди през зъби: — Дявол да го вземе, нищо не разбирам! Но това не е важно, заповедта си е заповед!…
Той поведе Арамис към Фуке.
Глава двадесет и първа
ПРИЯТЕЛЯТ НА КРАЛЯ
Фуке чакаше с нетърпение д’Артанян. Докато го нямаше, беше успял да отпрати явилите се при него слуги и да откаже да приеме някои от приятелите, които се бяха появили преди обичайното време. Щом някой се приближеше до вратата, той питаше дали не знае къде е Арамис. Премълчаваше за надвисналата над главата му опасност.
Когато видя накрая д’Артанян и след него Арамис, радостта му беше безпределна. Тя се изравни с мъчещото го безпокойство. Да се срещне с Арамис за суперинтенданта беше нещо като възмездие за нещастието да бъде арестуван.
Прелатът мълчеше сериозен. Д’Артанян от своя страна беше объркан от немислимото струпване на невероятни събития.
— Значи, капитане, вие ми доставяте удоволствието да видя господин Дербле.
— Нещо по-хубаво, монсеньор. Свободата.
— Свободен ли съм?
— Да, вие сте свободен. Такава е заповедта на краля.
Фуке успя да се овладее и погледна в очите Арамис, като се опитваше да разбере неговия безмълвен отговор.
— Да, да, вие можете да благодарите за това на господин ванския епископ, тъй като на него дължите промяната в решението на краля.
— О! — възкликна Фуке, по-скоро унизен от тази услуга от страна на Арамис, отколкото признателен за благоприятния изход на нещата.
— Монсеньор — обърна се към Арамис д’Артанян, — след като сте взели господин Фуке под такова могъщо покровителство, няма ли да направите нещо и за мен?