Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
Очите на младия крал и очите на Арамис се срещнаха пак и в двата погледа беше застинало хладното изражение на взаимно разбирателство.
— А господин Дьо Валон? — попита Филип, явно желаейки да смени темата на разговора.
— Той днес ще ви бъде представен и тайно ще ви поднесе своите поздравления за избавлението от опасността, на която сте били подложен по вина на узурпатора.
— Какво ще стане с него? Ще му дадем херцогска титла, нали?
— Да, херцогска титла — усмихна се странно Арамис.
— На какво се смеете, господин Дербле?
— Разсмива ме вашата предпазливост. Вие се опасявате без съмнение бедният Портос да не стане неудобен свидетел и искате да се избавите от него.
— Като го направя херцог?
— Разбира се. Така ще го убиете. Той ще умре от радост и тайната ще си отиде заедно с него.
— Ах, Боже мой!
— Аз ще загубя един добър приятел — каза Арамис.
В разгара на този шеговит разговор, с който заговорниците се мъчеха да прикрият радостта и гордостта си от удържаната победа, Арамис чу нещо, което го накара да се осъзнае.
— Какво има? — попита Филип.
— Утрото, ваше величество. Снощи преди да си легнете в това легло, вие вероятно сте отложили някакво свое решение за сутринта.
— Казах на капитана на мускетарите — живо отвърна младият човек, — че ще го чакам в този утринен час.
— Щом сте му казали, той несъмнено ще се появи, тъй като е изключително точен.
— Чувам стъпки в преддверието… И така, нашата атака започва — решително каза Филип.
— Пазете се! Да се започне атака, и то с д’Артанян, ще бъде чисто безумие. Д’Артанян нищо не знае, д’Артанян нищо не е видял, той е на сто левги от това да подозира нашата тайна, но ако днес пръв влезе тук, сигурно ще усети, че има нещо нередно, като незабавно ще реши, че му е необходимо да се заеме с това. Виждате ли, ваше величество, преди д’Артанян да влезе тук, трябва или добре да се проветри стаята, или да влязат толкова хора, че най-добрата хрътка в цялото кралство да бъде объркана с помощта на двадесет различни миризми.
— Но как да се избавя от него, когато сам му наредих да се яви? — забеляза кралят, който желаеше по-скоро да премери сили с такъв страшен противник.
— Аз се заемам с това — каза ванският епископ — и за начало ще го зашеметя с един удар.
В същия момент на вратата се почука. Арамис не беше сгрешил. Д’Артанян съобщаваше, че е пристигнал. Ние видяхме, че той прекара нощта в разговор с Фуке, видяхме, че накрая се престори на заспал, но това беше доста изморително и затова веднага щом изгревът освети със синкаво сияние разкошните гипсови корнизи на суперинтендантската спалня, д’Артанян стана от креслото, оправи шапката си като караулен войник, който се готви да застане пред своя разводач.
— Тръгвате ли? — попита Фуке.
— Да, монсеньор, а вие?
— Аз оставам.
— Много добре. Ще се отлъча съвсем за малко, само за да узная какво ще бъде разпореждането. Разбирате какво имам предвид, нали?
— Относно присъдата искате да кажете, така ли?
— Слушайте, у мен има нещо от древните римляни. Сутринта, ставайки от креслото, забелязах, че шпагата ми не е поставена както трябва и че коланът съвсем се е изместил. Това е безпогрешен признак за успех. Винаги, когато тази проклета биволска кожа залепваше за гърба, ме очакваше забележка от страна на господин Дьо Тревил или отказ на кардинал Мазарини на молбата ми за пари. Всеки път, когато шпагата ми се оплиташе в портупея, означаваше, че ще получа някакво неприятно поръчение, което впрочем цял живот ми се случва. Всеки път, когато шпагата ме е удряла по прасците, съм бил леко раняван. Всеки път, когато без повод е излизала от ножницата, съм оставал на полесражението. Това е напълно достоверно — сетне се търкалях по два-три месеца из болниците, измъчван от хирурзите и облепен с компреси.
— А аз не знаех, че имате такава забележителна шпага — каза, едва усмихвайки се, Фуке, макар че и за тази усмивка му беше необходимо усилие.
— Моята шпага — продължи д’Артанян — всъщност е част от тялото ми както всички останали. Слушал съм от хората, че кракът им предсказва бъдещето, на други — пулсирането на кръвта в слепоочието. На мен бъдещето ми предвещава моята вярна шпага. Знаете ли какво? Тя току-що е благоволила да се спусне на последната гайка на портупея. Знаете ли какво ми предсказва това? Предсказва ми, че днес ще трябва да арестувам някого.
— Аха! — каза суперинтендантът, по-скоро учуден, отколкото изплашен от подобна откровеност. — След като вашата шпага не ви е предсказала нещо тъжно, излиза, че да ме арестувате, за вас няма да бъде тъжна необходимост.
— Вас ли да арестувам? Вие казвате да арестувам вас? Та нали сте арестуван още от снощи. Не, не вас ми предстои да арестувам днес. Ето защо се радвам и ви казвам, че ми предстои щастлив ден.