Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер

Произнасяйки на ума си тези думи, Филип, независимо от инстинктивното си отвращение, независимо от трепета и ужаса, които сковаваха мускулите на тялото му и неговата воля, се застави да легне на още топлото от Людовик XIV кралско ложе и да притисне до челото си неговата още влажна кърпичка.

Когато главата му се отметна назад, потъвайки в пухената възглавница, той видя над себе си короната на френското кралство, поддържана, както вече казахме, от златокрили ангели.

Нека читателят си представи този самозванец с мрачен поглед и горящо в треска тяло. Той напомняше тигър, който, прекарал бурна нощ, преминал през тръстики в непозната за него местност, се спира пред напуснатата от лъва пещера, за да се разположи в нея. Тук го е привлякъл духът на лъва, заедно с влажните изпарения на обитаемото жилище. Той намира в пещерата постеля от суха трева и оглозгани кости. Влиза, взира се в тъмнината, изпитателно я оглежда със своя горящ, остър поглед. Отръсква се и от тялото му се леят потоци вода, падат парчета кал и тиня. Накрая ляга тежко на земята и слага широката си муцуна върху огромните лапи. Той целият е напрегнат, готов за схватка. От време на време отвън блясва мълния, която догаря в дефилето с лъвската пещера, чува се шум на блъскани от вятъра клони, грохот на падащи камъни и едно смътно усещане за заплашваща опасност го изтръгва от дрямката, в която го потапя умората му. Можеш да се гордееш, че си в леговището на лъва, но е безразсъдно да се надяваш, че в него ще успееш спокойно да заспиш.

Филип се ослушваше за всеки звук. Той си представяше най-различни ужасии. Вярвайки обаче в силата на своя дух, която се беше удвоила благодарение на решителността му, той очакваше, без да се поддава на слабост, някакъв решителен момент, за да произнесе окончателното мнение за себе си. Разчиташе, че ще се появи някаква страшна опасност и тя ще бъде за него като онези фосфорни пламъци по време на буря, които показват на моряка височината на побеснелите вълни. Наоколо всичко беше спокойно. Тишината, този смъртен враг на неспокойните сърца, смъртен враг на честолюбците, през цялата нощ обгръщаше със своето гъсто покривало бъдещия озарен от откраднатата корона крал на Франция. Едва сутринта човек, или по-точно сянка, се промъкна в кралската спалня. Филип го чакаше и не беше учуден от появата му.