Сияйни слова

„Ето сега, виж какво ме накара да кажа. Винаги си успявал да извадиш наяве крайностите в мен, стари приятелю. И аз продължавам да те наричам приятел, колкото и да ми дотягаш.“

Какво правиш?, написа далекосъобщителят до Шалан.

Нищо особено, отговори тя под светлината на сферите. Просто работя по сметководните книги на Себариал. Надникна през дупчицата в образа към улицата долу. Хората се стичаха през града като подвластни на някакъв особен ритъм. Затишие, после взрив, после пак затишие. Рядко потокът биваше постоянен. Какво пораждаше това?

Искаш ли да наминеш?, излезе изпод писеца. Става наистина скучно.

Съжалявам, отговори тя на Адолин. Наистина трябва да довърша тази работа. Но е хубаво да имам събеседник по далекосъобщителя.

Шарка тихичко зажужа заради лъжата. Шалан беше използвала зрителна измама да разшири заслона над тази сграда в лагера на Себариал, за да има скривалище, където да седи и да наблюдава улицата долу. Пет часа чакане — съвсем удобно, със столчето и сферите за осветление — не разкриха нищо. Никой не приближи самотното каменокоро дърво край пътя.

Не знаеше породата му. Беше твърде старо да е посадено напоследък; трябва да беше отпреди идването на Себариал. Чепатата здрава кора я навеждаше на мисълта, че е някакъв вид дендролит, но дървото имаше и дълги листа, които се издигаха във въздуха като ленти и се гънеха и трептяха на вятъра. Те напомняха на долинна върба. Вече беше направила скица; щеше да провери в книгите си по-късно.

Дървото беше привикнало с присъствието на хора и не прибираше листата си, когато някой минаваше. Успееше ли човек да приближи достатъчно внимателно, та да не докосне листата, Шалан щеше да го забележи. Ако пък се движеше бързо, листата щяха да усетят трептенето и да се приберат и тя пак щеше да види. Беше уверена, в рамките на разумното, че ако някой опита да остави нещо в дървото, тя ще разбере, дори и точно в този миг да не гледа.

Предполагам, изписа далекосъобщителят, че мога да продължа да ти правя компания. Шорен и без това не върши нищо друго.

Шорен бе ардентът, който пишеше за Адолин днес — посетител по заповед на принца. Адолин подчертаваше, че ползва услугите на ардент, а не на някоя от писарите на баща си. Да не би да мислеше, че Шалан ще ревнува, ако той ползва друга жена за писане?

Наистина изглеждаше изненадан, че тя не ревнува. Всички дами в двора ли бяха толкова дребнави? Или Шалан беше изключение, прекалено спокойна? Очите на Адолин шаваха и тя трябваше да признае, че не ѝ е приятно. Пък и трябваше да вземе под внимание неговата слава. За Адолин се говореше, че в миналото е сменял жените с такава честота, с каквато други мъже си сменят дрехите.

Навярно трябваше да държи по-здраво, ала при самата мисъл за това ѝ призляваше. Подобно поведение ѝ напомняше за баща ѝ, който стискаше всичко тъй силно, че накрая го счупи.

Да, отговори тя на Адолин. Убедена съм, че добрият ардент изобщо няма нищо по-добро за вършене от това да записва бележките между двама ухажващи се светлооки.

Той е ардент, прати Адолин. Харесва му да служи. Те това правят.

Аз пък си мислех, че спасяват души.

Уморил се е от това, отговори Адолин. Каза ми, че тази сутрин вече е спасил три.

Шалан се усмихна и нагледа дървото — още нямаше промяна. Спасил ги е, нали? Спастрил ги е в задния си джоб за по-сигурно, предполагам?

Не, подходът на татко не беше правилен. Ако тя искаше да задържи Адолин, трябваше да опита нещо много по-трудно от това просто да се залепи за него. Трябваше да бъде толкова неустоима, че той да не иска да я изпусне. За съжаление, тук нямаше да ѝ помогне нито обучението на Ясна, нито това на Тин. Ясна беше безразлична към мъжете, а Тин не говореше как се задържат мъже, само как се забавляват за кратко, за да се извърши измамата.