Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Да — потвърди Джоб. — Изглежда, са получили когновит от нея за парите си веднага след делото.
— Бога ми — удиви се Пъркър, като си измъкна двете ръце от джобовете и силно тупна превитите си десни пръсти о лявата длан, — те са най-хитрите шмекери, с които съм имал вземане-даване.
— Най-ловките адвокати, които аз познавам, сър — забеляза Лоутън.
— Ловки! — потвърди Пъркър. — Винаги се изплъзват.
— Съвсем вярно, сър, винаги — съгласи се Лоутън; и тогава и шефът, и чиновникът потънаха за няколко секунди в размишления, с оживени лица, сякаш се вглъбяваха в едно от най-прекрасните и гениални открития, достигнати от човешкия ум. Щом те се поокопитиха до известна степен от своя възторжен унес, Джоб Тротър изложи останалата част на своето поръчение. Пъркър кимна замислено глава и извади джобния си часовник.
— Ще бъда там точно в десет — рече дребният човек. — Сам е напълно прав. Кажете му го. Ще изпиете ли чаша вино, Лоутън?
— Не, благодаря, сър.
— Искате да кажете „да“, струва ми се — настоя дребният човек и се обърна към бюфета за каната и чаши.
Тъй като Лоутън действително искаше да каже „да“, то не поде повече дума по този въпрос, а само с театрален шепот запита Джоб дали не смята, че провесеният срещу камината портрет на Пъркър е поразително точен, на което Джоб, разбира се, отговори утвърдително. Виното бе налято междувременно, Лоутън пи за здравето на мисис Пъркър и децата, а Джоб Тротър — за това на Пъркър. Джентълменът с плюшените панталони и памучни чорапи, считайки, че не влиза в неговите задължения да изпраща хората от кантората, упорито отказа да се появи при повикването му посредством звънеца и те самички се изпратиха до улицата. Дребният адвокат се отправи към своята приемна, чиновникът му — към „Свраката и пънът“, а Джоб — към пазара Ковънт Гардън, за да прекара нощта в един кош за зеленчук.
Точно в уречения час на следната утрин дребният адвокат почука на мистър Пикуиковата врата, която биде много чевръсто отворена от Сам Уелър.
— Мистър Пъркър, сър — доложи Сам на мистър Пикуик, който бе седнал до прозореца със замислен вид. — Много се радвам, дето сте се отбили случайно, сър. Струва ми се, че началството иска да размени една-две думи с вас.
Пъркър хвърли многозначителен поглед към Сам, показвайки, че е разбрал намека да не казва, че е бил повикан; а като му направи знак да се приближи, пошепна нещо на ухото му.
— Ама наистина ли, сър? — отдръпна се извънредно учуден Сам.
Пъркър кимна и се усмихна.
Мистър Самюъл Уелър погледна дребния адвокат, после мистър Пикуик, после тавана, после Пъркър отново, усмихна се, засмя се високо, а най-сетне грабна шапката си от килима и изчезна без повече обяснения.
— Какво означава това? — запита мистър Пикуик, взирайки се изненадан в Пъркър. — Защо изпадна Сам в такова особено настроение?
— О, нищо, нищо — рече Пъркър. Хайде, драги мой сър, придърпайте стола си до масата. Имам да ви казвам доста много неща.
— Какви са тези книжа? — запита мистър Пикуик, когато дребният човек постави на масата неголям свитък документи, вързани с червена лента.
— Книжата по делото Бардел-Пикуик — отвърна Пъркър и развърза вързопа със зъби.
Мистър Пикуик затътри шумно стола си, тръшна се в него, скръсти ръце и погледна строго — доколкото мистър Пикуик можеше да гледа строго — своя приятел юрист.
— Вие не обичате да ви се споменава за това дело? — каза дребният човек, все още зает с въпросния възел.
— Не, действително не обичам — потвърди мистър Пикуик.
— Много съжалявам — отвърна Пъркър, — защото това ще бъде предметът на нашия разговор…
— Предпочитам никога да не се споменава за това между нас — прекъсна го бързо мистър Пикуик.
— Хайде, хайде, драги мой сър — продължи дребният човек, като отвърза свитъка и живо погледна изпод очи мистър Пикуик, — ще трябва да го споменем. Аз нарочно дойдох тук. Сега готов ли сте да изслушате каквото имам да ви кажа, драги мой сър? Не бързам, ако не сте готов, мога да почакам. Взел съм си тазсутрешен вестник. Разполагайте с моето време както обичате. Моля! — И дребният човек прехвърли крак върху крак, давайки си вид, че почва да чете най-спокойно и съсредоточено.
— Добре, добре — въздъхна мистър Пикуик, но същевременно се усмихна поомекнал. — Казвайте, каквото има да казвате, сигурно е старата история.