Зовът на барабана [bg]

49.

Избор

Ноември 1769 г.

Отворих кутията на Даниел Роулингс и се вгледах в редиците бутилки, изпълнени със зелени и кафяви смлени корени и листа и със златисти дестилати. Но нищо сред тези бутилки не можеше да помогне. Много бавно вдигнах покривалото на горното отделение с инструментите.

Извадих скалпела с извито острие, усещах вкуса на студен метал в гърлото си. Това беше красив инструмент, остър и солиден, добре балансиран, можеше да се превърне в част от ръката ми. Балансирах го на върха на пръста си, като го оставих да се накланя леко напред-назад.

Оставих го и взех дългия дебел корен, който лежеше на масата. Беше с част от стеблото, от което висяха останки от жълти листа. Само един. Бях търсила в гората почти две седмици, но вече беше късно през годината и по-дребните билки бяха пожълтели или изсъхнали; бе невъзможно да разпознаеш растенията, превърнали се в кафяви пръчки. Открих този в едно закътано място, няколко плодчета още се крепяха на стъблото. Син кохош, сигурна бях. Но само един. Не беше достатъчно.

Нямах от европейските билки, нямах кукуряк, нито пелин. Вероятно можех да намеря пелин, макар и трудно; използваше се за овкусяване на абсента.

— И кой прави абсент в Северна Каролина? — попитах на глас и взех отново скалпела.

— Доколкото знам, никой.

Подскочих и острието се заби в палеца ми. Кръв пръсна по масата и аз хванах края на престилката си, за да попия бързо раната.

— Господи, сасенак! Добре ли си? Не исках да те стресна.

Все още не болеше много, но шокът от внезапното порязване ме бе накарал да прехапя долната си устна. Притеснен, Джейми хвана китката ми и вдигна крайчето на престилката. Кръвта бързо се събра в раната и потече по ръката ми, а той притисна отново плата към нея и стисна силно.

— Всичко е наред; само леко порязване. Откъде се взе? Мислех, че още си в дестилерията. — Чувствах се странно разтърсена, вероятно от шока.

— Бях. Но зърното още не е готово за дестилиране. Кървиш ужасно, сасенак. Сигурна ли си, че си добре? — Наистина много кървях; освен пръстите по масата и крайчето на престилката ми бе почервеняло.

— Да, сигурно съм прерязала малка вена. Не е артерия обаче; ще спре. Дръж ръката ми високо, моля те. — Опитах се да развържа с една ръка престилката. Джейми я развърза с едно бързо дръпване и уви ръката ми с нея, после я вдигна високо над главата ми.

— А какво правеше с малкото ножче? — попита той, оглеждайки скалпела, който лежеше на масата до разкривения корен на синия кохош.

— Ами… щях да режа този корен — казах и махнах леко към него.

Той ме изгледа остро, после погледна към бюфета, където беше ножът ми за рязане, и пак изви вежди.

— Така ли? Не съм те виждал да използваш тези — кимна към скалпелите и хирургическите остриета, — освен на хора.