Зовът на барабана [bg]

— Знаех си, че не можеш да извършиш убийство — каза той.

— Мога. Правила съм го. — Не го поглеждах, говорех на масата. — Убих човек, мой пациент. Казах ти за Греъм Мензис.

Той замълча за миг, но стисна леко ръката ми.

— Мисля, че не е същото — рече накрая. — Да облекчиш обречен човек по негово желание… на мен ми се струва милосърдие, а не убийство. Може би дори дълг.

— Дълг ли? — Това вече ме накара да го погледна стреснато. Шокът избледняваше в очите му, макар че той още беше мрачен.

— Помниш ли Фолкърк Хил и нощта, в която Рупърт умря в параклиса?

Кимнах. Това не беше нещо, което може да се забрави студения мрак в малката църква, зловещите звуци на гайди и битката далече отвън. Черният задушен въздух, напоен с потта на изплашени мъже, и Рупърт, който бавно умираше в краката ми, давейки се с кръвта си. Той бе помолил Дугал Макензи, като негов приятел и вожд, да ускори смъртта му… и Дугал го направи.

— Мисля, че това е дълг на един лекар — каза нежно Джейми. — Ако си се заклела да лекуваш… но не можеш… да спасиш човек от болката…

— Да. — Поех дълбоко дъх и свих ръка около скалпела. — Заклела съм се — и не само с лекарската клетва. Джейми, тя е моя дъщеря. Предпочитам да направя всичко друго, но не и това… всичко. — Погледнах го и примигнах, за да сдържа сълзите. — Да не мислиш, че не съм наясно с това? Че не знам какви са рисковете? — Дръпнах престилката от пръста си; раната още кървеше леко.

— Виж… няма да кърви така, порязването е дълбоко, но не е сериозно. Но все пак кърви! Уцелила съм вена. Мога да направя същото и на Бри, без да разбера, докато тя не започне да кърви… а тогава… Джейми, няма да мога да го спра! Тя ще кърви до смърт, убита от моята ръка, и няма да мога нищо да сторя, нищо!

Той ме погледна, очите му бяха потъмнели от шока.

— А как можеш да мислиш за подобно нещо, като знаеш това? — Гласът му бе тих от смайване.

Поех дълбоко и треперливо дъх, отчаянието ме заливаше. Нямаше как да го накарам да разбере.

— Защото знам други неща — казах накрая, много тихо, без да го поглеждам. — Знам какво е да носиш дете. Знам какво е тялото ти, умът ти и душата ти да не ти принадлежат и да се променят против волята ти. Знам какво е да бъдеш изтръгнат от мястото, което си смятал за свое, да ти отнемат избора. Знам какво е, чуваш ли ме? И не е нещо, което някой трябва да прави, без да го иска. — Погледнах го и свих юмрук върху порязания си пръст. — А ти… за бога… ти знаеш онова, което аз не знам; какво е да живееш с мисълта за насилието. Да не искаш да кажеш, че ако можех да изрежа от теб онова, което се случи в Уентуърт, нямаше да искаш да го направя, каквито и да са рисковете? Джейми, това може да е детето на изнасилвач!

— Да, знам — започна той и спря, задавен. — Знам — започна отново и мускулите на челюстта му се издуха от усилието да произнесе думите. — Но знам и нещо друго… ако не познавам баща му, то познавам добре дядо му. Клеър, това дете е от моята кръв!