Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
— Махни се — каза един добре познат глас, който накара Джоз да трепне. — Очаквам някого; очаквам дядо си. Той не трябва да ви види там.
— Прекрасна англичанко — крещеше коленичилият студент със светлокафявите къдрици и големият пръстен, — съжалете се над нас. Обещайте, че ще ни правите компания. Вечеряйте с мене и Фриц в ресторанта в парка. Ще поръчаме печени фазани, пудинг със сливи и френско вино. Ще умрем, ако не го направите.
— Наистина ще умрем — каза младият благородник от леглото си. Този беше отговорът, който достигна до ушите на Джоз, но той не го разбра по простата причина, че никога не бе учил езика, на който се водеше.
— Номер деветдесет и две, моля — каза Джоз по най-надут начин на развален френски език, когато му беше възможно вече да проговори.
— Деветдесет и две! — възкликна студентът, като скочи на крака и изтича в стаята си, където заключи вратата и където Джоз го чу де се смее с приятеля си на леглото.
Бенгалският джентълмен стоеше смутен от тази случка, когато вратата на № 92 се отвори и малката главичка на Беки, с изписана на лицето й дяволитост надникна навън. Тя зърна Джоз.
— О, това сте вие — каза тя, като излезе. — С какво нетърпение ви очаквах! Чакайте! Не влизайте още, след една минутка. — И в тази минутка тя сложи една кутийка червило, едно шише с коняк и една чиния с парчета студено месо в кревата, пооглади косата си и най-после покани вътре гостенина си.
Беше облечена със сутрешна роба, малко поизвехтяла и зацапана, с петна от помада тук-таме. Но белите й хубави ръце се показваха привлекателно от широките ръкави на дрехата, която беше стегнато опасана около кръста, за да подчертае хубавата фигурка на тази, която я носеше. Тя хвана Джоз за ръка и го въведе в таванското помещение.
— Влезте — каза му тя, — влезте да си поговорим. Седнете на онзи стол там — и стисна леко ръката на цивилния джентълмен и със смях го бутна към стола. Самата тя седна на леглото — не върху бутилката и чинията, можете да бъдете уверени в това, на които Джоз би могъл да се намести, ако бе избрал да седне там. И тъй, тя започна да разговаря със своя стар обожател.
— Колко малко са ви променили годините! — каза тя с нежно любопитен поглед. — Бих ви познала навсякъде. Каква утеха е да види човек искреното честно лице на някой стар приятел, когато се намира между чужди хора!
Откровено казано, искреното честно лице в този миг имаше всяко друго изражение, но не и такова на искреност и честност; тъкмо обратното — видът му беше смутен и безпокоен. Джоз оглеждаше скромната малка стаичка, в която бе намерил старата си любов. Една от роклите й беше просната на леглото, друга висеше на една кука на вратата; бонето й закриваше половината от огледалото, до което се виждаха чифт прелестни бронзово боядисани обувки. На масичката край леглото лежеше един френски роман.
— Бих ви познала навсякъде — продължи тя. — Има някои неща, които една жена никога не забравя. И вие бяхте първият мъж, когото… когото видях.
— Наистина ли? — каза Джоз. — Боже мой, нима, нима наистина е така?
— Когато напуснах Чизик със сестра ви, аз бях още почти дете — каза Беки. — Как е това мило създание? Ах, нейният съпруг беше лош човек и тя горкичката много го ревнуваше от мене. Като че ли той много ме интересуваше, тъй като всъщност имаше друг човек, който… но… нека не говорим за миналото — и тя потърка очи с носната кърпичка със скъсаната дантела. — Не е ли чудно, че в тази стая намирате една жена, която е свикнала да живее в съвсем друг свят? Преживяла съм толкова мъки и разочарования, Джоузеф Седли, карали са ме така жестоко да страдам, че понякога съм просто като луда. Не мога да се удържа на едно място, а скитам тук и там неспокойна и нещастна. Всичките ми приятели се показаха неверни към мене — всички. В този свят няма нито едни честен човек. Аз бях най-вярната съпруга, която някога е съществувала, макар че се омъжих за съпруга си напук, защото имаше един друг, който… но това няма значение. Бях му вярна — и той ме потъпка й изостави. Бях най-нежната майка. Имах едно-единствено дете, едно съкровище, една надежда, една радост, над която треперех с искрена майчина обич, която беше моят живот, моята молитва, моето… моето благословение; и… и ми го отнеха. — Тук тя сложи ръка на сърцето си с горчиво отчаяние, като зарови за миг лице в леглото.
Шишето с коняка под одеялото се чукна в чинията със студената наденица. Изглежда, и двете се трогнаха от проявата на толкова скръб. Макс и Фриц стояха вън до вратата, като слушаха смаяни въздишките и стоновете на мисис Беки. И Джоз също така доста се изплаши и трогна, като видя в какво положение се намира бившата му възлюбена. След това тя започна да му разправя историята си — такава простичка и безизкуствена история, от която на човек му става съвсем ясно, че ако някога някой белоснежен ангел е избягал от небето, за да бъде подложен на пъклените машинации и злодейства на лошите хора тук на земята — то именно това непорочно същество, тази мъченица седеше сега на леглото пред Джоз — на леглото върху коняченото шише.