Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
— Скъпи Джоузеф! — извика Еми, като скочи изведнъж. — Нека отидем да я видим още сега. — И тя изтича в спалнята си, сложи развълнувано бонето си, излезе с шала си на ръка и заповяда на Добин да я последва.
Той отиде и я наметна с шала — бял кашмирен шал, който й беше донесъл от Индия. Майорът виждаше, че няма какво друго да прави, освен да я послуша; тя го взе под ръка и тръгнаха.
— Стая № 92 в хотел «Слонът», на четвъртия етаж — каза Джоз, който може би нямаше голямо желание още веднъж да се изкачва по стълбата; но застана на прозореца на всекидневната си, откъдето се виждаше «Слонът», и забеляза как двамата минаха през пазара.
Добре беше, че и Беки ги видя от своя таван; защото тя и двамата студенти бъбреха и се смееха там — тъкмо се подиграваха на външния вид на Ребекиния дядо — на чието пристигане и отиване те бяха станали свидетели, — но тя има време да ги отпрати и да оправи стаята си, преди съдържателят на хотела, който знаеше, че в двореца много обичат мисис Озбърн и поради това много я уважаваше, да я бе повел заедно с майора нагоре по стълбите.
— Любезна госпожо, любезна госпожо! — каза съдържателят, като почука на вратата на Беки; предишният ден той я бе нарекъл «мадам» и съвсем не се беше показал особено любезен към нея.
— Кой е? — попита Беки, като показа глава навън и нададе малък писък. Пред вратата се виждаше Еми, цяла разтреперана, и Добин, високият майор, със своя бамбуков бастун.
Той стоеше отстрани и наблюдаваше интересната сцена. Еми се хвърли с протегнати ръце към Ребека, като в миг й прости и я прегърна и целуна от цялото си сърце. Ах, малка клетнице, кога по-рано устните ти са били дарявани с такива чисти целувки?
Глава LXVI
Любовно недоразумение
Добротата и откровеността на Амелия бяха в състояние да трогнат дори и такава закоравяла малка грешница като Беки. Тя отвърна на ласките и нежните думи на Еми с нещо много прилично на благодарност и с чувство, което, ако не беше трайно, за миг поне беше почти искрено. Историята с детето, «откъснато разплакано от обятията й», беше много сполучлива измислица от нейна страна. С това именно страшно нещастие Беки спечели отново приятелството на Амелия и можем да бъдем уверени, че този беше едни от първите въпроси, за който клетата добродушна Еми заговори на новонамерената си позната.
— И, значи, те ти отнеха скъпото детенце, така ли? — извика, нашата малка наивница. — О, Ребека, бедна ми изстрадала приятелко, аз зная какво значи да изгубиш детето си и мога да съчувствувам на тези, които са преживели подобно нещо. Но дано небето ти помогне да си го възвърнеш, също както милостивото провидение ми възвърна и моето.
— Детето, моето дете? О, да, страданията ми бяха ужасни — призна Беки и може би не без известно угризение на съвестта. Неприятно й беше, че трябваше веднага да започне да лъже в отговор на толкова голямо доверие и искреност. Но това е нещастието да си служиш с този вид измама. Когато силата на една лъжа се изчерпи, човек трябва да изкове друга, за да я измести; и така числото на лъжите, които сме пуснали в движение се увеличава и опасността да ни заловят се увеличава всеки ден.
— Страданията ми — продължи Беки — бяха ужасни (дано не седне върху шишето), когато ми го взеха; мислех си, че ще умра; но за щастие получих мозъчна треска, през време на която докторът ме смяташе за загубена, но… но оздравях и… и ето ме сега, бедна и самотна.
— На колко години е той? — запита Еми.
— Единадесет — каза Беки.
— Единадесет! — възкликна другата. — Но, но нали той се роди в една и съща година с Джорджи, който е…
— Зная, зная — извика Беки, която, откровено казано, съвсем беше забравила Родъновата възраст. — Мъката ме накара да забравя толкова неща, скъпа ми Амелия. Много съм се изменила. Понякога съм просто като луда. Беше единадесетгодишен, когато ми го отнеха. Господ да благослови сладичкото му личице — нито веднъж не го видях след това.
— Светъл ли беше или тъмен? — продължи нашата наивна Еми. — Покажи ми косата му.
Беки едва не се изсмя на простодушността й.
— Не днес, миличка, друг път, когато пристигне багажът ми от Лайпциг, откъдето се запътих за тук. Ще ти покажа и портретчето му, което нарисувах в по-щастливи дни.