Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
Така нашата малка скитница блуждаеше от място на място, като построяваше палатката си в различни градове на Европа, неспокойна като Одисей. Вкусът й към непочтения живот ставаше все по-силен. Преди да измине много време, тя се превърна на истинска бохемка, като се събираше с хора, с които, ако се срещнехте, косите ви щяха да настръхнат.
Всеки по-големичък град в Европа си има своята малка колония английски нехранимайковци — често пъти това са джентълмени от много добри семейства, само че близките им са се отказали от тя; постоянни посетители на билярдните зали и кафенетата, покровители на чуждестранни спортни състезания и игрални маси. Те населяват затворите за длъжници; пият и се шляят; побойничат и се карат; избягват, без да плащат; бият се на дуел с френски и германски офицери; измамват мистър Спуни на екарте; пипват парите и потеглят за Баден в хубави екипажи; опитват обичайните си двойни залагания на карти и се навъртат около игралните маси с празни джобове — одърпани крамолници, останали без петаче контета, докато успеят да измамят някой еврейски банкер с подправен чек или намерят друг Спуни, когото да ограбят. Промените между разкош и бедност, които тези хора преживяват, са просто удивителни. Животът им е пълен с възбуда. Беки — трябва ли да признаем това? — се отдаде на това съществуване, и то не без радост. Тя ходеше от град на град сред тези бохеми. Щастливата в играта мисис Родън беше позната на всеки германски град. Тя и мадам Крюшкасе водеха общо домакинство във Флоренция. Говори се, властите я изпъдили от Мюнхен; и моят приятел мистър Фредерик Пиджън уверява, че тъкмо в нейния дом в Лозана той бил упоен на вечеря и загубил осемстотин лири стерлинги в полза на майор Лодър и на почитаемия мистър Дюсис. Очевидно ние сме длъжни да хвърлим известна светлина върху живота на Беки, но колкото по-малко разправяме за този негов период, толкова по-добре.
Казват, че когато мисис Кроли имала особено големи парични затруднения, тя давала тук-таме концерти и уроци по музика. Говореше се за една мадам дьо Родън, която веднъж дала matinee musicale във Вилдбад, акомпанирана от хер Споф, главен пианист на владетеля на Валахия; и моят дребничък приятел мистър Ивс, който познаваше всички и беше пътувал навсякъде, винаги имаше обичай да заявява, че е бил в Страсбург в 1830 година, когато някоя си Madame Rebecque пяла в операта «Бялата дама», като по повод на това в театъра избухнал голям скандал. Публиката я освирквала и изпъдила от сцената, отчасти поради неспособността й да пее, а главно поради нетактично проявените към нея симпатии от някои лица в партера (където обикновено седели офицерите от гарнизона); и Ивс беше положителен, че злополучната въпросна дебютантка не била друга, а мисис Родън Кроли.
Всъщност тя беше същинска скитница-бохемка. Когато получеше издръжката си, препитаваше се както можеше, и кой знае по какви начини вършеше това! Мълвата разправя, че веднъж я видели в Петербург, обаче полицията бързо я изгонила оттам, така че едва ли има нещо вярно в твърдението, според което след това тя била руска шпионка в Тьоплиц и Виена. Казвали са ми, че в Париж Беки открила някаква си своя роднина, и то не другиго, а своята баба по майка, която не била никаква Монморанси, а отвратителна стара ключарка на ложите в един булеварден театър. Както се разбра от другаде, срещата им, изглежда, била доста трогателна. Авторът на настоящия роман не може да даде никакви положителни подробности относно тази случка.
В Рим веднъж стана така, че половингодишната издръжка на мисис Родън тъкмо беше изпратена в главната тамошна банка, и тъй като всички, които притежаваха банкова сметка, възлизаща на повече от петстотин скуди, биваха канени на баловете, които директорът на споменатата банка даваше през зимата, Беки бе удостоена с честта да получи покана и така се появи на един от разкошните вечерни приеми на принц и принцеса Полония. Принцесата беше от рода Помпили, чиито членове са потомци на втория цар на Рим, докато дядото на принца, Алесандро Полония, продаваше тоалетен сапун, одеколони, тютюн и носни кърпички, изпълняваше разни поръчки за джентълмените и даваше назаем дребни парични суми. Цялото висше римско общество се тълпеше в салоните му — принцове, херцози, посланици, актьори, цигулари, монсиньори — хора от всякакъв вид и занятие. Салоните му блестяха от светлина и разкош; по стените имаше много позлатени рамки (съдържащи картини) и съмнителни антики; а огромният позлатен герб на принца — коронка и златна гъба на алено поле (цветът на носните кърпички, които продаваше) — и сребърният фонтан на семейство Помпили блестяха по таваните, вратите и облицовката на стаите и над големите кадифени балдахини, приготвени за посрещането на папи и императори.