Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Какво да правя с цялото това великолепие, когато в мен самия няма и сянка от него! Знаете ли вие за какво ни е нужна на нас, богатите хора, огромната част от нашите богатства? Само за да ни отвращава от всичко, което няма такъв блясък. Во! Сега ще ми разкажете за чудесата на Во, нали така? Но за какво са ми те? Какво да правя с тези чудеса? Къде, ако съм разорен, ще намеря водата, която бих могъл да налея в урните на моите наяли, огъня, който бих могъл да поставя в моите саламандри, въздуха, за да запълня с него гърдите на тритоните? За да бъдеш достатъчно богат, господин д’Артанян, трябва да бъдеш много богат. О, знам много добре какво си мислите. Ако Во беше ваша собственост, вие бихте го продали и бихте си купили имение в провинцията. В това имение щяхте да имате гори, градини и ливади. То щеше да храни своя собственик. От четиридесет милиона щяхте да направите…
— Десет.
— Нито един, мой скъпи капитане. Няма такъв човек във Франция, който да е толкова богат, че като купи Во за два милиона, да го поддържа в такова състояние, в каквото е днес.
— Ако си говорим истината, милион… това още не е бедност.
— То е много близко до бедността. Но вие не ме разбирате, скъпи приятелю. Аз не искам да продавам Во, ако искате, ще ви го подаря!
— Подарете го на краля, така ще е по-изгодно.
— Кралят няма нужда от моя подарък. Той и така ще вземе Во, ако му хареса. Ето защо предпочитам Во да загине. Знаете ли, господин д’Артанян, ако кралят не беше под моя покрив, бих взел тази свещ, бих я доближил до двата останали тук сандъка с ракети и бенгалски огън и бих превърнал своя дворец на прах и пепел.
— Във всеки случай — сякаш между другото забеляза мускетарят — вие не бихте унищожили градините, а това е най-хубавото, което имате.
— И после — каза глухо Фуке, — какво говоря аз, Боже мой! Да изгоря Во! Да унищожа двореца! Но Во въобще не ми принадлежи. Всички тези богатства, тези безкрайни чудеса принадлежат като временно владение на този, който е заплатил за тях, това е вярно, но като нещо вечно те принадлежат на онези, които са го създали. Во принадлежи на Льобрен и Лентор, Во принадлежи на Пелисон, Лево, Лафонтен. Во принадлежи на Молиер, който постави сред неговите стени „Непоносимите“. Накрая, Во принадлежи на нашите потомци. Както виждате, господин д’Артанян, аз вече нямам дом.
— Добре, това вече е разсъждение, което истински ми харесва, в него отново намирам истинския Фуке. Вие повече не приличате на бедния Брусел, аз повече не чувам стоновете на онзи стар участник във Фрондата. Ако вие сте разорен, приемете го с душевна твърдост, вие също, дявол да го вземе, принадлежите на потомството и нямате право да намалявате вашата роля. Погледнете мен. От съдбата, която разпределя ролите сред комедиантите в нашия свят, аз получих по-малко красива и приятна роля, отколкото вие. Вие се къпехте в злато, властвахте и се наслаждавахте. Аз теглех каиша, подчинявах се и страдах. Все пак, колкото и нищожен да съм бил в сравнение с вас, монсеньор, аз ви казвам: споменът за това, което съм направил, ми заменя камшика, който не ми разрешава твърде рано да наведа старата си глава. До края ще бъда стар подкован кон и ще падна веднага, щом намеря къде да падна. Направете като мен, господин Фуке, и от това няма да ви стане по-зле. С хора като вас това се случва единединствен път. Важното е да се действа, когато му дойде времето, по подходящ начин. Аз често си повтарям една латинска поговорка: „Краят увенчава делото.“ Фуке стана, прегърна д’Артанян и му стисна ръката:
— Ето една чудесна проповед!
— Проповед на мускетар, монсеньор.
— Вие ме обичате, след като ми казвате всичко това?
— Възможно е.
Фуке отново се замисли, след което попита:
— Къде ли може да бъде господин Дербле. Не смея да ви помоля отново да идете да го потърсите.
— Дори и да ме помолите, няма да го направя. Ще бъде много неразумно. За това ще се разбере и Арамис, който в нищо не е замесен, ще бъде компрометиран и също ще изпадне в немилост пред краля.
— Тогава ще почакам до сутринта. Направете ми услуга, господин д’Артанян.
— С удоволствие.
— Вие ме пазите и аз оставам. Ще изпълните заповедта, нали? И ще останете моя сянка. Предпочитам нея пред всяка друга.
Д’Артанян се поклони.
— Но забравете, че сте капитан на мускетарите, а аз суперинтендант на финансите, и да поговорим за моето положение. Какво ви каза кралят? Сигурно нищо. Какво мислите за моето положение?
— Трябва да кажа направо, че положението ви не е леко. Намирате се у дома си. Нима мислите, че с другите съм също толкова откровен?
— И това вие наричате откровеност? Отказвате да ми отговорите за истински дребни неща!