Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
Капитанът много грижливо бе покрил масата с покривка и приготвяше яйчен сос в малка тенджера, като наред с това с най-жив интерес поливаше от време на време с мазнина пилето, което се препичаше на шиш върху огъня. Настанил Флорънс върху меки възглавнички на дивана — за по-голямо удобство бе преместил дивана в закътан ъгъл, — капитанът продължаваше да готви с изумителна сръчност, като правеше гореща гозба във втора тенджерка, вареше няколко картофа в трета, не забравяйки при това яйчения сос в първата и не преставайки всяка минутка с безпристрастна последователност да полива с удобна лъжица пилето, както и да го обръща. Наред с всички тези грижи капитанът трябваше още да наглежда и едно тиганче, където много мелодично цвърчаха наденички. В разгара на всички тези приготовления капитанът изглеждаше най-сияещият готвач, какъвто човек би могъл да види. Невъзможно бе да се определи какво грее по-силно — лицето му или колосаната му шапка.
Когато най-сетне вечерята бе готова, капитанът я сервира и подреди с не по-малка сръчност, отколкото сръчността му при готвенето. А после се издокара за вечеря, като свали колосаната си шапка и облече фрака си. Тогава той приближи масата до дивана, където седеше Флорънс, каза молитвата си, развинти куката си, завинти на нейно място вилицата си и се зае със задълженията си на домакин.
— Моя малка лейди — започна капитанът, — горе главата и опитай добре да си хапнеш. Дръж се здраво, скъпа моя! Ето ти дробче, крилце. Ето ти наденичка. И картофки.
Капитанът нареди всичко това симетрично на една чиния, заля го с горещ сос, използувайки удобната си лъжица, и постави чинията пред скъпата си гостенка.
— Всички капаци са пуснати, напред, моя малка лейди — с ободрителен глас рече капитанът, — всичко е наред. Опитай се да хапнеш малко, хубавице. Ако Уол’р беше тук сега…
— Ах! Ако той можеше да замести брат ми сега! — заплака Флорънс.
— Стига! Стига, хубавице моя! — рече капитанът. — Моля те! Той ти беше изпитан, истински другар, нали, миличка?
Флорънс нищо не можа да отговори. Тя само възкликна:
— О, скъпи, скъпи Пол! О, Уолтър!
— Уол’р ценеше дори палубата, по която ти стъпваше — промълви капитанът и погледна посърналото й лице, — както унилото сърце цени изворите! Помня го как същия ден, когато постъпи на работа във фирмата на Домби, на вечеря говореше за нея, а лицето му грееше също като току-що разцъфнала роза, окъпана ако не от роса, то поне от целомъдрени чувства. Ех! Ако нашият беден Уол’р беше тук, моя малка лейди… ако можеше да бъде тук… защото той се удави, нали?
Флорънс поклати глава.
— Да, да, удави се — успокоително рече капитанът, — но както казах, ако можеше да бъде тук, той щеше да те моли и да настоява, съкровище мое, да си хапнеш малко и да се погрижиш за своето драгоценно здраве. И така, дръж се, моя малка лейди, както би се държала заради Уол’р, и се обърни в посока на вятъра.
Флорънс се помъчи да изяде една хапка, за да достави удоволствие на капитана. В това време капитанът, който, изглежда, съвсем бе забравил за своята вечеря, остави ножа и лъжицата си и приближи стола си до дивана.
— Уол’р бе чудесно момче, нали, съкровище? — рече капитанът, като поседя известно време, безмълвно разтърквайки брадата си и не откъсвайки очи от нея. — Смело момче, благородно момче.
Флорънс със сълзи на очи изрази съгласието си.
— Но се удави, красавице, нали? — с успокоителен тон добави той.
На Флорънс не й оставаше нищо друго, освен отново да изрази съгласието си.
— Той бе по-голям от тебе, моя малка лейди — продължаваше капитанът, — но отначало бяхте като две дечица заедно, нали?
Флорънс каза:
— Да.
— Но Уол’р се удави, нали? — попита пак капитанът.
Странно бе да се намира утеха в такъв въпрос, но капитан Кътъл, изглежда, намираше, защото непрестанно го повтаряше. Флорънс отмести недокосната вечерята, отпусна се назад на дивана и му подаде ръка — тя чувствуваше, че го е разочаровала, макар че от все сърце бе желала след всички негови грижи да му достави удоволствие. Той обаче пое ръката й в своята (ръката й трепереше, когато я допря) и сякаш напълно забравил за вечерята и за липсата й на апетит, продължи от време на време с дрезгав глас да казва замислено и съчувствено: „Бедният Уол’р. Да, да! Удави се, нали?“ И всеки път неизменно очакваше да чуе нейния отговор, като че именно това целеше със странните си възклицания.