Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

— Намерете го! — викна вторият и почти заплака от болка. — Старец от Седемте града! Намерете го!

— Просто седни! — ревна Наит и се затича. Зад тях се доближаваше отряд уикци.

— Намерете го! Убийте го! — и мъжът заплака със сгърчено в агония лице. Спътниците му подбелиха очи, той залитна, падна на колене, а после на една страна. Наит се протегна към пронизания, но после се спря — нямаше съвършено никаква представа какво да прави.

— Лечител! — викна той. После хлъцна — човекът някак си се беше доближил и извадил късия му меч от ножницата. Той закуцука към развалината.

— Чакай! Кого да убием? Защо?

Иззад парчетиите от кораба се показа виолетов огън и шибна уикците. Коне и хора се понесоха във въздуха. Земята се разтърси и Наит се олюля.

— Него — изръмжа мъжът. Той изруга, спря се, хвана грапавото парче дърво, дълго колкото меч, и с писък го измъкна.

— Кой си ти? — изпъшка Наит.

— Хо. Сега събирай хората си и го убийте веднага!

Наит направи знак на опълченците да стрелят. Те се приведоха и се затичаха напред. В небето се изви виолетов пламък и изряза ярка черта в нощта. Всички се загледаха. Той се понесе над тях, изви се и се вряза в колоната. Неговата завихрила се сила отвори в редиците й прорез, около пет души широк. Отрядът се пръсна като разбита чаша. Групички хора се затичаха във всички посоки — повечето назад, на изток.

Не спирайте да тичате, момчета — търсете прикритие; най-лошото току-що дойде.

Хо протегна ръка.

— Заведи ме при останалите.

Наит си взе меча и му помогна да се придвижи. Дотича и Мей — присвита, ръцете й целите в кръв от лекуването на рани.

— Окопавайте се! — провикна се Наит през рева на разфучалата се сила. Мей отдаде чест и се затърча.

Наит отведе мъжа до мястото, където бяха събрали оцелелите от кораба. Тук лежаха държеливата едра жена и друга жена — уикска старица; човекът с наранената ръка; някакъв младеж, още по-очукан и схванат; и още двама оцелели, омазани с кръв, издраскани и наранени. Лечителите от унтанските доброволци и от малазанската редовна войска бяха заети с тях — спираха кръвотечения, притискаха ръце към натъртените места.

— Това ли е?

Хо овладя болката си и произнесе с напрегнат глас:

— Да. Много от тях са от Гвардията.

— Ние воюваме с тях — безстрастно отбеляза Наит.

— Нужни са ни.

Наит не си направи труда да пита за какво.

— Ами ти? Имаш нужда от лечител.

— Не… оправям се.

Наит доближи мъжа и огледа голата му страна. Там, под засъхващата кръв и течности, само розов белег беше останал от раната, по-лоша от пробождане с меч. Кой — какво — е този човек?

Наит помогна на мъжа да седне в тревата, а после се обърна да гледа леките пехотинци. Бяха се прикрили около разрушения кораб и стреляха по нещо на изток от купчината. Изникваха от тревата, стреляха, после отново залягаха. Те са същи степни кучета. Това е то! Степни кучета.

Той беше на път да се поздрави, когато земята под него потрепери и той се олюля. От кораба се разля извита стена от тъмносин огън, разпръсна нередовните войници и подпали тревата. Наит се просна, за да търси прикритие. Нещо се издигаше и хвърляше зловеща сянка над всичко, и той се загледа в тъмната дупка — или петно върху нощното небе — тя се събираше, потъмняваше, и сякаш се насочваше навътре.

Наит викна към зяпналите нагоре мъже и жени:

— Окопавайте се!