Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Кибб се промъкваше заедно с него. Момъкът пъхтеше под непривичната тежест на новата си броня и на арбалета, щита, мешката за муниции и големия грисийски меч в ножница; нейният облечен в бронз връх дращеше по земята след него.

— Какво ще правим? — попита той.

— Твърде много въоръжение носиш, войнико.

— Не предвиждах никакво вървене. Няма да нападаме, нали? Искам да кажа, веднъж извадихме късмет — не е нужно да прекаляваме.

Наит се засмя.

— Чуй се само. Готов беше да се репчиш на всекиго, а сега искаш да останеш по-нисък от тревата. Пораснал си.

Момчето се дръпна ядосано:

— Разкарай се!

Наит продължи да се смее и да върви нататък. Не беше ли забавно как всички се цупеха. Докато се заглеждаше напред, смехът бавно заглъхна в гърлото му. Небето на запад изглеждаше странно. Там разцъфваха зелени, жълти и розови светлини, подобни на ония, които светеха на север, ала по-малки и много по-слаби. В лицето му лъхна ветрец и разклати стъпканите, пречупени стебла на тревата. Той вдигна юмрук, за да спрат, и коленичи. Какво беше това? Някакъв ответен удар откъм някой маг Обетник?

Колоната също бе спряла и бе свалила щитове от рамо. Наит забеляза хората на Урфа и им махна да се приближат. Тя се сниши до него.

— Какво е?

— Неприятностите на Опонн.

— Без майтап. Какво ще правим?

Наит огледа празния склон — дори и измършавял плъх не можеше да се укрие.

— Не знам.

— Ами твоят старец, ненадминатият маг?

— Спи. Дори и за Гуглата няма да се събуди.

— Да… — и тя посочи на запад. — Струва ми се, че той идва.

Сиянието се усили и стана по-плътно. От запад се донесе вятър. Нещо голямо се задава по пътя ни. Тогава го заслепи блясък като от огромна светкавица. Той се сви и погледна настрани, както сториха всички. От взрива падна ничком. В далечината нещо грамадно се удари в земята, разтърси се и изтрещя подобно на извънредно голям предмет, който се нацепва на ситни парченца. Земята под Наит се разтърси. Разтрисането продължи и се доближи като непрестанния тътен на прииждаща гръмотевична буря. Към тях се носеше нещо, подобно на голямо количество размесена пръст и излъчващи бледа светлина парчета. То се забави, падна, плъзна се; надигналият се облак прах го обгърна и скри всичко от поглед.

Последва зловеща тишина, в която тропаха камъни, земята се движеше, бумтеше и простенваше. Наит засенчи поглед и очите му се просълзиха.

Големият облак от прах и пръст ги обви. Когато започна да се разнася бавно, той видя, че от страната на хълма на Гвардията липсва парче. Отрязаното продължаваше като дълга бразда. Тя прорязваше широка ивица през строя на Юмрук Д’Еббин, постепенно ставаше по-плитка и водеше като следа от натрошено дърво до начупените останки на истински кораб — тук, в самия център на материка.