Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Създава друга порта — този път води до Кюон. Хо се усети как гледа уикската вещица.

— Какво можем да направим?

— Нищо. Нямаме сила. Той заповядва на силата на двадесетина магове. Ние сме малцина.

— Нищо? Нищо!

Су го изгледа косо. Сбръчкана й уста се изпъна в шеговита усмивка.

— Коя съм аз, че да кажа, Хо? Не си ли ти познавачът тук? Не си ли ти вървял точно по тези брегове?

Проклета да е! Как така може да знае за тези работи?

— Много добре.

Той повиши глас.

— Блуз, Пръсти, Девалет! Идвайте при нас.

Не беше ритуал. Хо не би предложил нещо такова, имайки предвид последната му употреба. По-скоро ставаше дума за едновременно съсредоточаване. Всеки се готвеше да допринесе със силата си, за да попречи на създаването на здрав, издръжлив мост от това място до местоназначението на Ят — където и да се намираше то.

Докато работеха, съдът се накланяше все по-остро към носа, докато не им се наложи да натиснат кърмата. Почерпката и Септ ги привързаха към бордовете, кормилото и планшира. Окаяник ускори ход, плъзна се и застърга по потока от безформено органично вещество. Хо се питаше дали видените от тях очертания са били негови обитатели или негови пленници. Може би магове, хванати, докато са опитвали да направляват възможностите на неразвитата материя — както той самият бе опитал толкова отдавна.

Пред тях потокът бе разтворен и разделен на две от някакво разкритие към мрака. Хо мерна звезди — нощното небе? Съдът се наклони още повече, почти отвесно, после се хвърли напред. Хо за кратко изпита усещането, че пропада в нищото. Тогава той се протегна към това, което даваха Су, Блуз и Девалет, и почти се спря. Такова умение! Беше близко до неговото. Беру, дано да не се поддам! Не е чудно, че не поискаха да минат на страната на Ят!

— Дръжте се!

Спуснаха се право от горе надолу през свирещ, виещ вятър. Незабавен трясък на ударило се, сцепило се дърво. Болезнен удар. Падане. Нищо.